Тогава обаче нещо тежко се удари във вратата и тя цялата се разтресе. Аз извиках уплашено и отскочих назад, като малко ми остана да падна по гръб. Ударът се повтори и аз видях как пред смаяния ми поглед масивната дървета врата се разтресе отново. Нещо се опитваше да влезе.
Вече излязъл от вцепенението се обърнах и се затичах нагоре, по стъпалата. С два скока минах през коридорчето и влетях в стаята, в която бях спал. Затръшнах вратата с все сила и в мрака посегнах да я заключа, но ръката ми замръзна, защото ключът не беше в ключалката. Сърцето ми отново се сви, обзето от смъртен ужас, но тогава се сетих, че ключовете в тази къща винаги са стояли от външната страна. Отворих пак така бясно вратата и измъкнах ключа от ключалката. Тогава от долу изведнъж се разнесе силен удар, последван от пращене. Каквото и да се опитваше да влезе, вече бе успяло.
Превъртях два пъти ключът в ключалката, след това бавно отстъпих назад, чудейки се всъщност дали бях в безопасност или сам се бях натикал в капан.
В къщата настъпи гробовна тишина. Дори вятърът отвън бе изчезнал, но явно вече бе издухал облаците, защото първите плахи лъчи на луната влизаха през прозореца. Чувах бесните удари на сърцето си. Чувах и треперещото си дишане. Но не чувах нищо отвън. Не смеех да мръдна, да направя крачка дори, за да не предизвикам и най-малкия шум. Ослушах се.
Някъде по коридора изскърца дъска.
Сърцето ми пропусна удар.
Още една дъска изскърца, този път наблизо.
И още по-наблизо… вече пред стаята.
Тишина.
Месинговата дръжка на вратата започна да се превърта бавно.
Вратата се открехна…
Това е моментът, в който трябва да съм изгубил съзнание. Когато се свестих лежах на пода и усещах тъпа болка в главата си — сигурно я бях ударил при падането си. Очите ми бяха премрежени, сякаш мъгла се бе спуснала наоколо. Погледнах към вратата и открих, че тя бе затворена и ключът продължаваше да стои превъртян в ключалката — явно само съм си въобразил, че тя се отваря.
Следващото нещо, което видях бе луната, изпълваща със светлина стаята ми. Беше точно такава, каквато бе и душата ми в този момент — студена. Но затова пък сякаш ми говореше. Лежах на пода, без въобще да се опитвам и да помръдна, впил очи в нощното светило. И имах чувството, че всеки леден лъч, който тя ми изпращаше, говореше. Говореше ми за смъртта, за снежните пустини отвъд, за вятърът, който обвива всичко в скреж и го запазва непокътнато. Стоях и стоях, докато най-накрая станах безчувствен за всичко друго — остана само тази огромна бледожълта луна, изпълващо полезрението ми. Не откъснах очи от нея когато пред вратата ми пак изскърца дъска. Не откъснах очи от нея и когато нещо започна да вие под прозореца ми.
Луната, луната, луната… Каква магия крие тя!
Всъщност може да съм стоял така и пет минути, а може би и часове. Но това няма значение — аз ги чувствах като векове. И едва когато един малък облак закри част от нея аз откъснах очи от небето.
Бавно се изправих, въпреки пронизващата болка в главата ми. Бях като зашеметен, станал напълно безчувствен — предметите плавно се местеха пред очите ми, но това не ми правеше никакво впечатление, осъзнавах, че стъпалата ми са вкочанени, но и това нямаше значение.
Вече имаше значение само воят, все още разнасящ се под прозореца ми.
Без и помен от страх, дори и от най-малко безпокойство, само с една голяма празнина в себе си, аз бавно пристъпих към прозореца и погледнах надолу.
И там беше то — клекнало, с ръце отпуснати надолу, извило глава към небето и издаващо черните си звуци. Демонът, обрекъл душата ми на безмилостни страдания, само смъртта способна да спре… Не вярвам, че мога да открия най-добрите думи за да опиша този оживял кошмар, но всъщност и не трябва. Повярвай ми, Тео, това е нещо, което с радост бих ти спестил.
Фигурата му бе подобна на човешката, но тук свършваха всички прилики с хората. Крайниците му бяха много тънки и изпити, изглеждащи като мумифицирани. На лунната светлина кожата му изглеждаше сребриста, сякаш дори излъчваща слабо сияние. По цялото му тяло стояха като залепени някакви парцали. Уродливият му гръден кош, сякаш без никакви мускули, само кости покрити с кожа, непрекъснато трепереше при звуците, които излитаха от него. А главата… Ах, какво ли не бих дал за да се избавя поне от този спомен, Тео, поне от този! Черепът му, уродлив, както и всичко останало, бе покрит с дълги и сребристи нишки, които не бих могъл да нарека коса, а по-скоро нещо прилично на паяжина. Муцуната му бе сплескана назад и деформирана, с огромни ноздри. А под тях оголените и треперещи сиви устни разкриваха неравни, остри зъби. Потърсих очите на звяра и потръпнах, когато в очните му кухини срещнах само мрак.