В този момент чудовището, сякаш доловило моето присъствие рязко спря да вие и изведнъж впи поглед в мен. За Бога, то нямаше очи, но аз виждах, чувствах като то гледа право към мен. Нещо повече — то виждаше В мен! Стоеше така, а аз чувствах цялата злоба в него, цялата злина извираща от това проклето изчадие… Тогава устните му се сгърчиха настрани, жест, в който аз ужасен разпознах усмивка, пълна с вампирски зъби. Съществото бавно вдигна ръцете си нагоре и ги протегна към мен, сякаш поднасяше дар пред олтар. Едва сега видях, че то държеше нещо тъмно и продълговато, висящо от ръцете му. Напрегнах зрението си и отново загубих съзнание, когато осъзнах, че предметът, който звярът държеше бе ризата, с която чичо беше облечен…
Има ли смисъл да продължавам разказа си, Тео? Предполагам, че вече не ще повярваш на нито една моя следваща дума. Има ли смисъл да ти разказвам как малко преди изгрев слънце до ушите ми достигнаха писъците на чичовия кон, а на сутринта намерих оглозганата му глава да се търкаля пред къщата? Има ли смисъл да ти описвам дълбоките резки, които открих по външната страна на вратата на стаята ми? Има ли смисъл да ти разказвам как още с първите лъчи на зората се втурнах навън, в гората, бягайки от ужаса на това място? И как на няколко пъти до мен достигаха викове за помощ, които звучаха точно като чичо Стив? Или пък сякаш мога да ти разказвам за малодушието ми, което ме караше да тичам все по-бързо щом ги чуех? Едва ли. И без това всичко, случило след тази вечер, стои в съзнанието ми като размита акварелна рисунка.
Не помня как съм се добрал до градчето, не помня и на кой съм се опитал да разкажа всичко, което се случи, но и едва ли съм успял да изреча нещо повече от несвързани бълнувания. Първият ми по-чист спомен е от нощта, когато се събудих на това място, треперещ от ужас, убеден, че съществото е до мен, посягащо към гърлото ми… Или, че пък ще видя до себе си чичовата риза.
Често си мисля за думите, които чичо ми каза, когато бяхме горе, в планината. Че Роб Дориън не е първият заселник. Чудя се дали наистина е така. Чудя се и какво е търсил в тези пещери, за които хората говорели… и по-важното — на какво се е натъкнал в тях.
Знаеш ли, този санаториум не е толкова лош. Противно на мнението на другите хора, повече пациенти тук не са луди, а просто хора, преживели нещо, което завинаги е откъснало частица от тях, умъртвило е живеца им.
Сестрите се отнасят добре към мен, докторите също — всеки ден ме посещават и често си говорим за философия, или пък просто се любуваме на прекрасната природа — от тук се открива прекрасна гледка. На всеки два-три дена правим кратки разходки навън, събираме се всички и пеем лагерни песни, а веднъж дори си накладохме и огън.
Разрешават ми почти всичко — дават ми вестници, книги, позволяват ми да пия и кафе от време на време, та дори и да пуша. Успях и да измоля от една от сестрите неголямо огледало, което окачих на стената, над леглото си… Вярвам, че никак няма да ми е трудно до го разбия с мастилницата си. Вярвам също и че ще намеря достатъчно сила в себе си за да взема едно от парчетата и после да си прережа гърлото.
Защото, знаеш ли… За Бога, Тео, в съседната стая сякаш има глутница диви кучета!