Колкото повече навлизах навътре, толкова повече природата се променяше. Ставаше по тъмно, цветовете започваха да губят яркостта. Сякаш това, което се виждаше от пътя бе поставено от някой само за да радва туристите, а всъщност истинската природа беше зад този параван — много по-първична.
Не мога да ти кажа кога започнах да се уморявам, но беше някъде по средата на пътя. Заоглеждах се и скоро сред няколко дървета съзрях едно местенце, което с малко въображение би могло да се нарече полянка. Метнах настрани раницата и се хвърлих върху тревата. От тук не виждах слънцето, но си личеше, че е още високо в небето, така че можех да си позволя половин час почивка. Обърнах се по гръб и се загледах в небето. Помислих дали да не взема някой сандвич от раницата, но реших да обядвам по-късно. Предпочетох просто да си стоя така и да гледам небето. Безкрайната синева, зад която се криеха хиляди звезди. Малки облачета, които лениво се движеха на изток, сякаш движени не от вятъра, а от лъчи слънчева светлина. Тогава затворих очите си и се заслушах. Толкова много успокояващи звуци! Слушах далечни птичи песни, слушах шумящия въздух, тайнственото шумолене в листата на дърветата, слушах тишината… Мислех си, че сигурно такъв е покоят в Рая — можеш просто да се понесеш на нежните звуци, които се носят около теб. Някъде отдалеч се чу крясък на орел, отвърна му друг, вятърът продължаваше внимателно да обикаля наоколо… Така съм и заспал.
Когато се събудих, за първи път откакто навлязох в планината, вече изведнъж възхищението ми от природата изчезна. Светлината беше отслабнала, навсякъде бяха плъзнали сенки, които сякаш се стремяха да обгърнат всичко колкото се може по-скоро. Вятърът не беше вече тих. Беше се усилил и клоните на всички дървета не се клатех успокояващо, а по скоро сърдито. Живата трева, на която бях легнал сега изглеждаше увяхваща. Може би всичко беше заради светлината, хвърляна от клонящото на запад слънце, но в този момент ми се стори, че гората е оживяла. Сякаш беше щастлива, че е успяла да ме подмами, а сега показваше истинското лице… Бързо взех раницата си и продължих пътя си с много бързи крачки. Винаги когато съм се успивал, съм се чувствал ужасно закъснял за всичко, сякаш съм изпуснал последния си шанс да направя нещо… Бих се и затичал по пътя, но не го направих. Пътят беше стръмен, доста каменист, пък и можех да се подхлъзна някъде. А ако си счупех крак природата щеше вече наистина да стане заплашителна. Платинената планина не беше известна с особено присъствие на диви животни, но дори и без тях, ако си счупех крак можех да умра от глад — никой нямаше да чуе виковете ми. В този момент се сетих и че всъщност не бях известил никой къде отивам, никой нямаше да знаеше къде да му потърси. Затова закрачих по-бавно, и започнах да гледам къде стъпвам. В такива моменти човек предусеща как от едно обикновена ситуация може да се получи нещо по-сериозно, казва си „Не, това не може да се случи точно сега на мен!“, но въпреки всичко става по-внимателен.
Аз станах по-внимателен… и започнах да се обръщам по-често назад. Чувството, че гората е оживяла не ме напускаше. Чак сега осъзнавам това, но тогава се обръщах за да проверя дали зад мен случайно не се промъква… вълк, рис? Или каквото там живее в тази планина. Край мен продължаваха да се намират красиви картини, но вече не им обръщах внимание. Катеричката, поддаваща се от хралупата си, която гризе нещо в лапичките си сега със сигурност би ме очаровала, но не и тогава.
След около час и половина аз продължавах да вървя напред и нагоре, а слънцето все повече клонеше на запад. Вече сериозно се питах дали нощта нямаше да ме свари в гората, когато най-накрая излязох на просеката между дърветата, водеща към къщата на чичо Стив. И тогава красотата на природата се върна. Сега, когато пред мен стоеше нещо толкова познато като тази просека, дърветата вече нито ме гледаха, нито се протягаха към мен.