Така, вече с доста по-повдигнато настроение, аз закрачих напред.
И когато най-сетне къщата се появи пред мен замръзнах на мястото си. Може би това е най-добрият израз, защото точно това направих. Заковах се на място и вперих поглед в нея. Определено изглеждаше древна и величествена. Определено! Масивната дървесина, от която беше направена просто внушаваше респект. А и самата архитектура беше красива. Веднъж питах чичо кой я е проектирал и той ми каза „Планината, моето момче, планината ми каза как да изглежда“. И сигурно донякъде е бил прав — сам знаеш колко идеално се вписва къщата с цялата гледка наоколо.
Още дълго щях да стоя и да я разглеждам, ако тогава не чух как чичо се провиква, и си припомних главната причина да дойда тук. Заобиколих верандата и минах зад къщата. А там ме чакаше интересна гледка — конят се беше измъкнал от малката конюшня и беше нагазил в зеленчуковата градина. Чичо Стив с викове го теглеше назад, опитвайки се да спаси каквото беше останало от градината. Разсмях се и високо попитах чичо дали има нужда от помощ. Той се спря на средата на един от виковете си, рязко се обърна и ме погледна стреснато. Очаквах всеки момент да се затича към мен, радостен от посещението. Но той просто стоеше на място и ме гледаше, с вече намръщено лице. И, кълна се, изглеждаше едва ли не враждебен. Накрая той отвори уста и почти очаквах да чуя нещо като „Махай се веднага от тук!“, но вместо това чичо каза само:
— Глен, ти ли си това?
— Не можеш да познаеш собствения си племенник? — отвърнах с усмивка. Но той не се усмихна. Дори и не се помръдна. Продължаваше да си стои на мястото си и да ме гледа с чужд поглед.
— Как дойде? Не чух каручка? — гласът му беше леден.
— С дирижабъл. Самият граф Цепелин ме спусна, не погледна ли нагоре? — пошегувах се, но вече бях започнал да се обърквам.
Тогава, обаче, най-после тази неприятна маска на лицето на чичо Стив се пропука, той се ухили и се завтече да ме прегърне.
— О, Глен, извинявай, не те познах. Толкова се радвам да те видя, наистина! Хайде, хайде да влезем вътре! — чичо ме задърпа след себе си.
— А коня? — припомних му аз.
— Нека си стои тук, няма къде да ходи. След малко ще дойда да го вкарам обратно в конюшнята.
И така, с бързи крачки, хванал ме за ръка, чичо ме довлече пред къщата, а след това ме тръсна на един стол на верандата. Не беше люлеещ се, като във видението ми, но беше удобен.
— Как дойде? — пак ме попита той.
— С влака. Знаеше ли, че са променили линията и вече…
— Не, не, как дойде от гарата дотук? — очите на чичо Стив пак бяха започнали да потъмняват.
— По преките пътеки. Ти си ми ги показвал.
— Пътеките… — той сякаш въртеше думата из устата си, докато си припомни всичките й значения.
— Нещо нередно ли има? — вече не малко озадачен попитах аз.
— …Не, не… Всичко е наред, Глен, всичко си е наред… Чудя се само защо не си взел някой да те докара… Можеш да паднеш по тези стръмни камънаци.
— Вече не съм на десет години, знам как да се оправям, чичо.
— Да, да, извинявай. Сигурно малко негостоприемен изглеждам — чичо се усмихна виновно — Но това е от изненадата. Много се радвам, че дойде да видиш стареца в планината. Как е там долу?
(Чичо никога не се беше интересувал от гражданите, както знаеш. Винаги наричаше хората „диваците, там-долу“.)
— Какво да ти кажа, добре са, има всекидневни стачки, но нещата ще се оправят, сигурен съм. Ти как я караш?
— Аз? О, добре съм аз, добре съм. Нали знаеш — тук всичко си е едно и също. Карам си я някак си… Продължавам да ти се чудя как си дошъл пеша дотук по тия пътеки… Хайде, след малко всичко ще ми разкажеш. Влизай вътре, аз само ще отида да прибера обратно проклетия кон, преди да е изпотъпкал всичко до край. — и той изтича обратно зад къщата, откъдето след малко пак се чуха неговите викове.
Стоях и се чудех, защо през целия ни разговор чичо непрекъснато се оглеждаше наоколо…
След няколко минути той се върна, като намръщен отриваше окаляните си ръце в панталоните.
— Имаш късмет — каза той и ми подаде ръка за да стана от стола — Снощи си направих прекрасна супа и още има половин тенджера. А ти трябва да си поогладнял от пътя.
Влязохме в къщата и още щом прекрачих прага, веднага ме лъхна приятния мирис на борово дърво, който обаче скоро спрях да усещам. Приятно бях изненадан, че от последното ми идване чичо не беше правил никакви промени в интериора, и всичко си беше точно както си го спомням още от дете. И малките фигурки на коне над камината, и малката библиотечка в ъгъла, както и големия сандък, в който ние с теб си държахме дървените пушки, с които си играехме. Когато го видях сякаш ми се прииска да го отворя, да извадя една от тях, и отново да затичам из гората, търсейки индианци.