— Сядай, сядай в кухнята, да запаля камината, че след малко ще видиш какъв студ ще се спусне. — и с вече характерното за него госприемство той отново ме затика напред.
Ще се повторя, но и в кухнята всичко си беше както винаги е било. Само дето старият, голям котел с вода сега беше заменен от нов и по-малък такъв.
Седнах на един от столовете край масата, оставих раницата на земята до мен и доволно се облегнах назад. Вече бях стигнал, и бях сигурен, че за идните няколко дни ме очакват много приятни моменти. Да, сигурен бях…
Чичо скоро се върна и зад гърба му се разнесоха веселите припуквания на разпалващ се огън.
— Сядай, сядай. — отново ме подкани той, сякаш не виждаше, че вече съм седнал, и се зае да разпалва кухненската печка. След десетина минути вече и супата беше стоплена, и пред нас двамата стоеше по една голяма, приятно ухаеща чиния. Чичо изведнъж се затюхка, че нямал хляб, но аз се сетих за сандвичите в раницата си, извадих ги и те заместиха хляба.
Трябва да призная, че супата не беше чак толкова прекрасна, беше доста пресолена, например, но затова пък се усещаше ароматът на истински зленечуци, расли сред самата природа.
— Как така реши да дойдеш? — с усмивка попита чичо, докато духаше в лъжицата си.
— Та как! — отвърнах му — Домъчня ми. От толкова време се канех да дойда (тук поизлъгах, признавам си), но от тази работа все оставам без време.
— Казвах ти да не се захващаш с тези неща, но кой да ме слуша… Печелиш ли поне добре?
— Е, какво да ти кажа — свих рамене — Не съм богат човек, но от нищо не се лишавам… Пък и за един човек колко му трябва…
Чичо размаха лъжицата си пред лицето ми и рече:
— Откога ти разправям, че ти е време да се задомиш, стига си кукувал сам. Друго си е да имаш при кой да се прибереш… — и погледът му малко се натъжи. — …Хайде яж, яж докато е топла — и той ми даде пример, загребвайки поредната лъжица.
Когато привършихме с вечерята навън вече беше почти тъмно. Чичо захвърли мръсните прибори в една кофа с вода, след това измъкна отнякъде две малки кресла, сложи ги пред камината и двамата се настанихме там. Той ме попита дали не желая да запали газовата лампа, но аз не поисках. Друго си е да чувстваш приятната топлина от пламъците с краката си, а в същото време в тъмнината червена светлина да играе по лицето ти (Както вече си усетил, скъпи ми Тео, по всякакъв начин търсех красиви изживявания — все пак, знаеш колко отегчава градът понякога. Но стига вече за романтиката).
Чичо натъпка добре лулата си, запали я, и, блажено подръпвайки от нея, започна да ме разпитва. Разказах му всичко за работата, за неприятния скандал с мисис Греъм, за който ти сам знаеш, описах му и страшната картина на безбрежното море от безработни мъже стиснали плакати с надпис „Търси работа“ в ръце. Проблемът с безработицата явно живо го заинтересува, защото надълго ме караше да му обяснявам защо се е стигнало дотук и какво се задава в бъдеще.
След това на свой ред пък, чичо Стив ми разказа за всекидневието си в планината и няколко забавни случки, свързани с неколцина данъчни инспектори, посетили го наскоро.
Вечерта вече силно напредваше, но, увлечени в приказки, ние не забелязвахме това. Цепениците, които чичо от време на време хвърляше в камината, припукваха тихичко, а наново натъпканата лула изпускаше сивкав дим, който бавно се стелеше наоколо. По едно време заговорихме за красотата на планината, което ми припомни как омаян бях задрямал на горската поляна. В мига, в който споменах за това на чичо, обаче, той буквално подскочи в креслото си и се втренчи в мен.
— Спал си в планината? — попита той и се наведе към мен, сякаш за да не изпусне някоя думичка, която бих изрекъл.
— Да, но само подремнах за час — час и нещо. Беше толкова красиво…
— Къде по-точно? — не сменяше изражението си чичо.
Тогава си припомних странното му поведение по-рано днес и някак си несъзнателно излъгах:
— Съвсем в началото. Нали знаеш — където започва каруцарският път, на стотина метра нагоре има поляна. Мисля, че имаше и голям пън от някакво дърво на нея.
— А… Да, да знам я… — и чичо пак се отпусна назад и дръпна от лулата си. Все още объркан аз се канех да му задам въпрос, но той ме изпревари и каза:
— Сигурно ти се струвам доста странен днес, Глен, — и той се усмихна виновно — но прости на стария глупак, ако те е объркал. Работата е там, че в тази част на гората са се появили поне две големи кафяви мечки. — и чичо разказа историята за пощальона Тед (никога не бях чувал за него), който насмалко щял да бъде изяден, наедно с пощата си, и при това я разказа толкова убедително, че нямаше как да не повярвам. Горещо благодарих на Господ, че съм имал късмет, и продължихме разговора на друга тема. Не след дълго, обаче, и на двама ни клепачите започнаха да се затварят.