— Ти ще спиш в моята стая, защото в другата няма печка, нали знаеш. — и чичо се изправи и бавно се протегна.
— О, не, не — възразих аз — Свикнал съм, в града също е хладно, но никога не паля печка — трудно спя на топло. Дай ми само две одеала и толкоз.
— Е, одеала поне — дал Бог. — отвърна той и се запъти по стълбите на втория етаж. Аз също се изправих и го последвах.
Той оправи бързо леглото ми, след това ми показа къде в гардероба има още одеала, в случай, че ми стане студено, и ми пожела лека нощ. Точно обаче когато излизаше през вратата, чичо Стив се обърна и ме погледна, така, сякаш искаше да ми каже нещо, но явно го премълча, усмихна ми се малко пресилено и излезе.
Дали пък не искаше да ме предупреди, да се пазя от мечки…
Въпреки че докато бях долу ми се доспа, за моя изненада, веднага щом легнах сънят избяга от клепачите ми и аз започнах неспокойно да се въртя в леглото. Чаршафите (както и всичко останало в къщата) ухаеха на нещо горско, може би чичо беше слагал ароматни клонки в гардероба, знам ли, и може би точно тази миризма, сама по себе си доста приятна, не ми даваше да заспя. Навън беше спокойно, слабият вятър, който вееше следобед, беше утихнал и луната кротко огряваше малка част от стената до мен. Малко по малко светлото петно се изместваше към главата ми, но тъй като не ми пречеше не пожелах да дръпна тънките завески на големия двукрил прозорец.
Унесох се в мисли за разни ежедневни неща, започнах да си припомням и неща от детството си… Някъде наблизо прозвуча бухал, след малко, по-надалеч, му отвърна друг, и след това гората пак потъна в мълчание… Незнам още колко дълго време се въртях в леглото, но си спомням, че когато най-накрая започнах да се унасям, навън нощта вече беше разпростряла тъмния си плащ, а в стаята ми беше позахладняло значително.
Когато нещо ме събуди няколко часа по-късно, първата мисъл, която мина през размътеното от съня ми съзнание бе, че ме е събудил студът. Едва след това чух воя.
Някъде наблизо, от другата страна на къщата, се разнасяше протяжен вой, зловещо разцепващ нощната тишина. Започваше рязко, във високите регистри, и след малко, също толкова внезапно, сякаш заглъхваше в гърлото на създанието, което го издаваше. Сякаш цялата къща, и гората, и нощта бяха изчезнали — само този зловещ вой, издвана сякаш от някоя прокълната душа, някъде из адските дебри… И без това замръзналите ми ходила изтръпнаха.
До този момент само още веднъж бях чувал нещо подобно. Преди много години, когато още учех в колежа, едно от кучетата в близкото село побесня и започна да се нахвърля на всичко, което мине край него. Малко преди да застрелят вече много болното куче, то издаваше същите звуци — не можеше да се движи, лежеше на земята, трепереше и обезумяло виеше, оголило зъби, целите покрити с пяна.
Воят продължи още известно време, като всеки път зазвучаваше все по-умопомрачително, и точно когато мислех да стана изведнъж спря. Тишината се спусна отново, сега вече тежка и тягостна. Някъде навън луната все още грееше, но сега вече не я виждах от прозореца си. Предполагам, че е било някъде към два-три през нощта.
Почаках още малко но дяволският вой не се повтори и аз пак се отпуснах в леглото. Странно, не бях видял никакво куче да се навърта наоколо, а пък и чичо не обичаше кучетата. Може би някое куче от селото беше подивяло и беше избягало в планината… Напусналият ме сън се върна също тъй бързо, както и си беше отишъл. Затворих очи и започнах да потъвам в него. И сякаш вече в просънища до слуха ми започнаха да достигат разни звуци — чух затръшване на врата, след това бързи стъпки, които заглъхнаха. След това чух как някъде далеч се затръшна друга врата, а след малко, вече наблизо, сякаш долових нечие мърморене. Но едва сега осъзнавам, какво всъщност беше то — някой плачеше…
Утрото ме завари свил се на топка, увит с одеала, които не помня кога съм взел от гардероба, и с премръзнали пръсти на краката. Чичо беше прав, за студа, който се спуска през нощта. Навън слънцето вече беше изгряло и от гората тук-там се чуваха птичи песни. Бавно се разгънах, станах и се облякох. След това слязох долу, където на масата в кухнята ме чакаше прясно изпечен хляб, а до него бурканче със сладко, от което надалеч се разнасяше ароматът на горски ягоди. Изядох една филия и след това излязох навън. Никъде в двора не намерих чичо, и предположих, че е отишъл до селото, за да купи нещо — конят и каручката също ги нямаше. Явно не беше предполагал, че ще стана толкова рано и затова не ми беше оставил бележка. Обиколих къщата, след това посетих и животните, в дъното на двора. Като не броим коня чичо отглеждаше всичко на всичко десетина кокошки и две кози. Не съм сигурен дали знаеш, но преди две-три години май той направи неуспешен опит да завъди зайци, но сигурно не ги хранеше с каквото трябва, защото след месец всичките измряха.