Хвърлих малко просо на кокошките и се върнах пред къщата. Примъкнах си креслото от верандата малко напред, така, че да имам по-добра гледка и се отпуснах назад, блажено вдишвайки сутрешния свеж въздух. Сигурно пак щях да заспя, ако след малко не чух шумът от каручката, задаваща се отдолу. Излязох на пътя (всъщност пътят е по-надолу, последните двеста метра май никога не заприличаха на нещо повече от пътека), и видях чичо, който бавно се задаваше насам. Махнах му и той също усмихнат ми махна в отговор.
— Закуси ли вече? — попита ме той, когато вече беше достатъчно близо за да мога да го чувам.
— Закусих, да. — отвърнах в отговор — Какво си правил долу?
— Привършва ми храната за животните, пък и за нас купих туй-онуй, гости имам все пак, знаеш как е. — ухили се чичо, спря коня и тежко-тежко слезе от каруцата.
Помогнах му да разтоварим покупките. Странно ми се стори, че между всичко останало видях и две големи тенекии с газ за лампите, при условиите, че вчера забелязах други две, явно пълни, в ъгъла на кухнята.
Е, какво ще правим сега — ще почиваме или ще работим? — попита чичо, след като каруцата беше разтоварена и конят — прибран. Аз естествено знаех отговора и отидохме зад къщата, където няколко купчини дърва чакаха да бъдат нацепени. Преоблякох се с някакви работни дрехи, които намерих в гардероба в стаята ми и се захванахме за работа. Редувахме се кой ще цепи дървата, и кой ще ги събира на купчини наблизо, и след не повече от час привършихме. Доволни от бързината си изтупахме ръкави и влязохме в къщата. Оказа се, че чичо, който, както знаеш, иначе не пие кафе, сега беше купил една малка кутийка за мен. Той запали печката за да опече една тава с картофи, явно предварително подготвена, и си сварих една чашка. Седнахме на кухненската маса, аз отпивайки малки глътки от кафето, а чичо пушеше от лулата си. Започна да ми разказва как някаква
каруца се обърнала на центъра на селото и целият и товар, състоящ се от чували със захар, се разпилял, при което собственикът започнал да вика побеснял на всички наоколо. Тогава изведнъж се сетих за снощния зловещ вой, който бях забравил, и който сега, на дневна светлина, изглеждаше някак нереален, сякаш част от съновидение.
— Чичо, да не би да си си взел куче? — попитах аз.
— Не, защо? Не бих си и помислил, те разнасят само болести. — отвърна изненадан той.
Оставих чашата си на масата и казах:
— Снощи по някое време ме събуди някакъв ужасен вой. Сякаш някое подивяло куче виеше срещу луната…
За бога, Тео! Не мога да ти опиша как лицето на чичо Стив посърна при тези думи! Нито едно мускулче не трепна по него, изражението му не се промени, но сякаш очите му угаснаха. Сякаш лицето му посърна и животът изтече от него.
— Сигурен ли си, че не си го сънувал? — попита ме внимателно той. — Аз лично нищо не чух, а знаеш колко леко спя. — продължи той с най-убедителния си тон. Но защо каза „нищо не чух“, вместо „нищо не съм чул“ — той сякаш много добре знаеше за какво говоря! Отново се почувствах объркан както вчера, когато чичо стоеше и просто ме гледаше с подозрителен поглед. Но разговорът се насочи към някаква друга тема и чувството бързо се разсея.
По едно време чичо ме попита:
— Преди доста време трябва да е било когато за последен път си напускал града, а? Сигурно искаш да се разходиш наоколо?
Очите ми грейнаха.
— Разбира се. — отвъртнах аз — Но не спомена ли нещо за мечки?
— О, не се тревожи. — махна чичо с ръка — Всичко е наред, стига да не се отдалечаваме твърде много. Знаеш ли, имаше едно място не много далеч от тук. С баща ти често ходехме там, преди години. Имаше една скала, изваяна така, че приличаше на жена. Често сме се чудили дали човек я е създал или е просто игра на природата. Трябва да я видиш. Ако тръгнем след като обядваме, ще се върнем час преди залез слънце.
Естествено идеята не искаше питане и, докато картофите се печаха, сложихме в две раници малко храна и вода, както и някои вещи, без които човек не бива да излиза на разходки в гората. Хапнахме набързо, чичо даде храна на животните и потеглихме нагоре, по една просека между дърветата край къщата. Слънцето грееше високо горе, по кристалното небе нямаше и следа от облаци. Гората беше по-прелестна от всякога и нищо не предвещаваше трагичните събития, които щяха да настъпят същия този ден…