— Жалко, че скоро лятото ще свърши. — каза по едно време чичо, докато подритваше разни клечки по пътя си. — Винаги в първите един-два месеца на есента ми е било много тъжно за топлите дни. Виж — зимата е по-приятна, но докато дърветата се покрият със сняг всичко изглежда много унило.
— В града рядко ще видиш нещо подобно — отвърнах аз. — Там няма много дървета, та какво остава и със сняг по тях. Но пък и той има какво да предложи.
— Дали, дали… — подсмихна се чичо, и сред дивната обстановка наоколо аз усетих как думите ми наистина звучат смешно.
Пътят нагоре започна да става по-стръмен и ние намалихме малко темпото. Наоколо гората ту се сгъстяваше много, ту пък изведнъж изчезваше и ние се озовавахме на малки, зелени полянки. На няколко пъти трябваше да заобикаляме големи купчини храсти, чиито клони бяха изпъстрени с остри бодли, но колкото и да криволичехме, чичо явно познаваше пътя отлично и уверено вървеше напред. От време на време той спираше на място, колкото да ми покаже нещо по-специално, а иначе, докато вървяхме, непрекъснато се оглеждаше наляво-надясно, размахваше ръце и ми обясняваше нещо за младините си. Оказа се, че е успял да запомни доста повече дървета с нещо особено, отколкото аз бях виждал за последната година. Спряхме да починем само веднъж — час и нещо след като тръгнахме. Излязохме на една от въпросните малки полянки и седнахме на тревата. Аз с удоволствие свалих от себе си не съвсем леката раница и изпънах гърба си. За последните два дена му се насъбираше доста носене, и той, непривикнал на подобни тежести, вече започваше да ме наболява… Чичо отпи вода от манерката си, огледа се и каза:
— Минахме повече от половината, не ни остава много. А пък на връщане даже и няма да го усетиш… Странно, как ли не съм те водил досега да видиш тази скална фигура? — попита повече себе си той и продължи:
— Знаеш ли, като се замисля и аз от дълго време не съм излизал насам, в планината. Но на моите години, и с тези кости вече е опасно.
В този момент някъде над нас се чу писък на планински орел. Чичо погледна нагоре и каза:
— Ха, проклетникът, появи се откога не го бях чувал…
Аз също погледнах нагоре. Слънцето продължаваше все така да пече, но в планината то никога не носеше много топлина. Небето продължаваше да е чисто, само някъде далеч на запад, над върховете на дърветата видях бели облаци.
След малко се изправихме и продължихме по пътя нагоре. Чичо стана по-мълчалив и вече не се оглеждаше толкова наоколо. Явно беше потънал надълбоко в някакви негови мисли, защото не чу първия далечен тътен. Аз се се озърнах тревожно и казах:
— Дано не ни настигне някоя буря…
Но чичо само махна с ръка и отвърна:
— О, не се тревожи. Ще се изненадаш понякога от колко далече се чуват разни звуци. Случвало се и да има буря край Златната мина, а да се чува чак тук.
И наистина — далечните бели облачета, които едвам-едвам пълзяха по небето, едва ли бяха някаква реална заплаха, затова ние продължихме спокойно пътя си.
След не повече от половин час достигнахме един по-скалист хълма, където на няколко пъти трябваше да се изкачвам нагоре, за да подам после ръка на чичо Стив. След като стигнахме върха му видях, че пред нас се разстила сравнително равен участък, и тук дори и можеха да се различат следите на нещо, което преди е било пътека.
— Чудя се как е останала още… — каза чичо, сякаш доловил мислите ми. — Да е някъде другаде, тревите и храстите отдавна да са й видели сметката, но тук не… Виждаш ли онези скали, ей — там, нанпред? Където пътят сякаш свършва? Там ще се спуснем и стигаме.
Спряхме колкото за по глътка вода и след няколко минути бяхме над малка долчинка, която кой знае по какъв начин природата бе създала в тази планинска местност. Тя беше оградена от всички страни с големи късове скала, които образуваха кръг около нея, който се разкъсваше само на едно място, където растяха храсти. В долчинката нямаше нито едно дърво, по земята растеше, за разлика от гората, жълтеникава, хилава трева. Тук-там имаше разпръснати камъни, но странно, че някои от тях бяха сухи и целите напукани, а редом до тях имаше влажни, целите покрити с мъх. Яркото слънце осветяваше късовете скала и те приличаха на пустинни каменни блокове, който ефект подсилваше и споменатата изсъхнала трева. От върха, на който се намирахме ние, надолу водеха появили се от само себе си стъпаловидни каменни образувания, и пътят ни по тях не беше по-труден от изкачването на стълбите в жилищния ми блок.