Стъпвайки внимателно ние слязохме надолу. Забелязах, че тук беше необичайно тихо — всички горски звуци сякаш не достигаха дотук.
— Ей там, виждаш ли? — каза ми чичо Стив и вдигна ръка пред себе си. Проследих погледа му, но не различих нищо по-специално около скалата, която сочеше, освен, че и тя, като всички останали, бе цялата напукана.
— Жената. — повтори чичо и пак посочи — Не я ли виждаш?
Вгледах се още по внимателно, пристъпих няколко крачки напред и едва тогава пред очите ми от камъните изплува фигурата. Беше фигура на жена, висока около два метра и половина висока, сякаш подпряла се назад за да си почине, скръстила ръце пред себе си. Тялото не беше толкова добре очертано, но затова пък лицето й толкова наподобяваше човешко, че трудно беше да се повярва, че е творение на самата природа. Отидох до фигурата и видях, че илюзията за човешко лице създават няколко симетрични малки цепнатини прорязващи скалата, но дори и от толкова близо визията не се губеше напълно и не се размазваше пред очите, както става с фрагментите от някоя голяма картина, когато се приближиш до нея. С малко повече фантазия човек би могъл да каже дори, че това е спяща жена.
— Възможно ли е да я е направил човек? — попитах аз без да се обръщам назад, все още разглеждайки с интерес скалното образувание.
— Хм, не ми се вярва… Поне аз не съм чувал, но пък не е и толкова невероятно.
— Може би преди много години… Насам не са ли живяли хора, племена? — признавам си, че никога не съм знаел нещо конкретно свързано с историята на Платинената планина.
— Племена никога. А пък и хора… Но, знаеш ли, преди около стотина години тук е живял някакъв човек. Казвал се Роб Дориън и доколкото знам бил първият тукашен заселник… Къщата му била тук някъде — и чичо махна неопределено с ръка. — Загубил семейството си при пожар, и отчаян потърсил спокойствие сред тукашната природа. Или поне така казват… Не обичал много да се среща с хората, избягвал ги. Най-много веднъж на два-три месеца да слезе до селото за да си купи нещо от пъра необходимост. Всъщност едва ли си го е купувал с пари, по-скоро е разменял кожите на убити от него животни за стоки. Живял така десетина години, а после изчезнал.
— Изчезнал ли? — попитах аз заинтригуван. — Как?
— Ами… Беше някаква ненормална история… — чичо се замисли — …Нещо такова — веднъж слязал до магазина долу, в селото, бил много развълнуван. Купил си фенер, двайсетметрово въже и още някакви щуротии, като през цялото време подскачал на място. На единствения човек, с когото поне малко разговарял казал, че е открил нещо като пещера. Наговорил някакви глупости за съкровища, тайни други подобни и след това се върнал в планината. Повече не се върнал никога… Незнам доколко е вярно това, пак ти казвам, но според мен в по-голямата си част е било така. Сигурно старият Дориън наистина е открил някаква пещера и в ентусиазма си е паднал в някоя подземна пропаст.
— Казваш, че къщата му е била някъде наоколо? Дали още е запазена?
— О, едва ли… Минало е толкова време. Трябва да е построил много здрава, за да не рухнала до днес. Тук влагата убива всичко. — в този момент пак се раздаде далечен тътен, но сега сякаш бе от по-близо. Чичо Стив отново не му обърна никакво внимание, но аз се огледах и видях, че белите облаци са се приближили, и всъщност вече не бяха толкова бели, а краищата им бяха синкави.
Все пак сигурността на чичо успокои и мен, затова седнахме безгрижна на тревата и започнахме да похапваме от храната, която носехме в раниците си. Започнахме отново да си припомняме случки от отминали години и чичо ми разказа затова как с баща ни построили къщата. Мисля, че и преди бях слушал тази история, но явно я бях забравил. Впрочем, Тео, знаел ли си, че татко никога не е обичал много-много да се разхожда навътре в гората? Когато се замислям сега, наистина никога не ни е водил на такива разходки, за разлика от чичо Стив. Сигурно и защото не е познавал планината толкова добре…
Слънцето продължаваше приятно да напича и аз, унесен в приказки, усетих как ме обзема вчерашното спокойствие и по едно време задрямах.
Не знам колко съм спал — събуди ме ръката на чичо, която усилено ме разтърсваше. Отворих очи и погледнах пред себе си и в този момент пак проехтя тътен, но този път определено не беше много далеч.
— По дяволите! — изруга чичо, вперил поглед в небето. — Ще ни хване по пътя!… Ставай, Глен, ставай. Скоро ще ни застигне бурята.
Станах бързо и погледнах нагоре. От запад насам се носеха тъмни облаци, задвижвани от поусилилия се вятър. Вече изобщо не бяха бели, а тъмно сиви, на места дори тъмно виолетови. Слънцето още не беше се спуснало толкова на запад, че да го закрият, но скоро и това щеше да стане.