— По дяволите! Как можах да заспя! — сумтеше чичо докато нарамваше раницата на гърба си.
Аз също нарамих моята и с бързи стъпки се втурнахме по обратния път. Когато стигнахме обаче до каменистия хълм, по който се бяхме изкачвали на идване ми се наложи да поуспокоя чичо, защото дотолкова се беше засилил, че малко му остана да се изтъркули надолу. Минахме как да е, и когато отново навлязохме в гората вече почти тичахме, доколкото ни позволяваха раниците и годините на чичо, а над нас все по-често започнаха да долитат гръмотевици, при това и все по-силни. Птичите песни напълно бяха изчезнали и единствените шумове наоколо бяха тези от стъпките ни и от вятъра наоколо. Скоро и светлината започна да намалавя, едно, че явно облаците вече го бяха закрили, и друго, че денят и без това преваляше.
Крачехме напред в мълчание, само от време на време някой от нас хвърляше по някой тревожен поглед нагоре. Върховете на дърветата обаче ни пречеха да видим небето както трябва. Но колкото и да бързахме, ясно беше, че няма да изпреварим бурята, а и сред гъстата гора тя едва ли бе толкова опасна, имаше къде да се подслоним, но явно още нещо тревожеше чичо, защото когато споделих това с него, той само ме подкани да вървим по-бързо.
Изведнъж задуха силен вятър, клоните на дърветата зашумяха тайнствено и сякаш започнаха да ни шепнат. Наблизо силно изтрещя гръмотевица. Бяхме минала почти половината път, когато вече стана почти тъмно, и аз се надявах само чичо да не се обърка в пътя.
След десетина минути бурята ни връхлетя.
Изви се още по силен вятър, съвсем внезапно отгоре рукна проливен дъжд, който дори през клоните на дърветата ни намокри до кости за минута, а горе светкавица след светкавица раздираха небето.
Някои от гръмотевиците бяха толкова оглушителни, че сякаш земята се разлюляваше.
Върху нас се изливаше цялата сляпа злоба на природната стихия.
Разлюляните от вятъря мокри клони ни удряха през лицата, на няколко пъти се спъвахме в разни дървета по пътеката, везнъж замалко щях да пропадна в една яма, където със сигурност щях да си счупя крака, но като цяло се опитвахме да не забавяме темпото, колкото и трудно да беше това в тъмнината.
Не след дълго дъждът спря също тъй внезапно, както и бе започнал, но оглушителните гръмотевици продължаваха все така често да разтърсват гората.
Изведнъж блесна светкавица, тъй ярка, че озари всичко наоколо, все едно, че пак беше обяд и в същия момент, заедно с тътнещия звук на гръмотевицата долетя и някакво пращене, сякаш някой къса плат и след това наблизо се чу грохота от падането на нещо голямо.
— Да го вземат мътните! — едва чух чичо сред всичкия този ад — Падна мълния! — каза той, но нито за миг не забави хода си.
След десетина минути обаче и гръмотевиците и светкавиците намаляха, само силният вятър продължаваше да ни блъска. Неумолимият вечерен мрак се спусна бързо и в гората стана толкова тъмно, че едва виждах къде стъпвам. Дърветата наоколо се сляха в една тъмна маса, само обраслата пътечка я прорязваше. Скоро загубих ориентация и за пространство, и за време. Чувствах само монотонния ход на крачките си. Сякаш бях попаднал в сън.
По някое време отново заваля дъжд, но този път сравнително по-лек от предишния. Не ще да се изминали повече от двеста метра обаче, когато една по-ярка светкавица освети околността и аз разпознах една малка полянка вляво от пътечката — на идване я бях запомнил. Най-много още стотина метра и щяхме да излезем зад къщата. Опитах се да кажа това на чичо, но точно когато посегнах да го хвана за рамото, той рязко спря пред мен, бързо се обърна и сложи пръст пред устните си. След това леко наклони главата си на една страна, за да чува по-добре, и пак се обърна напред. Аз също се заслушах. Дълго време не чух нищо. Само вятърът, разклащащ клоните на дърветата и гръмотевиците. Изведнъж обаче отдалеч се разнесе звук, от който кожата ми настръхна моментално — воят, който бях чул предната нощ.
— За бога, какво е това? — попитах аз шепнешком.
Чичо обаче не отговори, дори и не се обърна към мен. След половин минута воят пак проехтя.
— Бързо! — изведнъж ме дръпна чичо Стив за ръкава и се затича напред. Объркан и уплашен от това му поведение, аз го последвах.
След малко излязохме зад къщата. Тъмният й силует величествено се извисяваше над нас. Без да се спираме продължихме към лицевата й част. В тъмнината, която цареше обаче аз се спънах в някакво гребло и загубих равновесие. Паднах по корем, едвам успявайки да се подпра на ръцете си, раницата ми се изкриви настрани. Чичо, тичайки, се скри зад ъгъла. Станах бързо, нарамих раницата и също се втурнах напред. И тъкмо преди да достигна ъгъла се разнесе един отчаян вик.