Другата замесена кола била марка „Буик“ или „Олдсмобил“, с тъмен цвят.
Със съдията имало млада бяла дама, около двадесет и седем годишна. С руса, дълга коса. Издокарана с нещо розово, широко, с много златни верижки около врата. Хубава жена. Гримът й я правел да изглежда бледа на изкуствената светлина, червилото й било тъмно. Служителят от паркинга каза, че съдията не помогнал на спътницата си да се качи в колата. Той се настанил на собствената си седалка и дал един долар бакшиш на служителя.
Другата кола, тъмният буик или олдсмобил — може би черна — била почти нова. В нея седял сам мъж. Ръката му се подавала през прозореца — нали разбирате, лакътят му — като късия ръкав бил навит нагоре един или два пъти. Ръката изглеждала загоряла от слънцето и по нея имало светли, червеникаворуси косъмчета.
Другата кола се опитала да задмине автомобила на съдията, но той продължил напред и не й позволил. Тогава другата кола изфучала напред към изхода. Човекът бързал много. Запищели десетки клаксони. Колите на изхода също не му дали път. Хората, които си отивали у дома, след като са заложили парите си, не искали да дават нищо друго.
Сторило му се, че другата кола се опитала да се вмъкне в потока отново точно когато колата на съдията стигнала до изхода. Последвал трясък. Бам!
Служителят от паркинга, Евърет Ливингстън, каза, че погледнал натам, но не видял никой да излиза от колите. Сторило му се, че колата на съдията се ударила в предната броня на другата кола, когато тя се опитвала да се вмъкне в потока. Колата на съдията дала на заден, заобиколила другата кола и излязла през портала, като се насочила на юг по „Дикуайндър“. Другата кола се забавила. Още няколко коли минали покрай нея. После другата кола също излязла и това е моментът, когато служителят от паркинга ги видял за последен път или поне така си мислел, докато не прочел за съдията във вестника.
След като напусна пистата, единственото, което Клемънт искаше, бе да държи под око Санди и албанеца.
Да забрави за сребристия марк.
Да следва черния кадилак, в който схванатият албанец стискаше волана като ученик на шофьорския си изпит, заковал колата в дясното платно. Трябваше да е лесно.
Само че онзи марк непрестанно му се пречкаше.
Ударената броня не притесняваше Клемънт. Колата не беше негова. Мисълта, че мъжът в автомобила беше чернилка с бяло момиче, също не го смущаваше. Той реши, че типът се занимава с дрога или хазарт, и ако момичето искаше някаква чернилка с педалски мустачки, то това си беше нейна работа. Откак пристигна в Детройт, Клемънт бе виждал всякакви чернилки с бели момичета. Вече не се вторачваше в тях както преди.
Но този сребрист марк беше друга работа. Мотаеше се по средата на пътя и задържаше Клемънт назад, докато кадилакът се изгуби далеч напред сред стотиците стопове. Негърът караше огромната си кола с бялата дама вътре и не му пукаше кой е зад него или дали някой бърза. Точно това вбеси Клемънт — наглостта на негъра. Също и косата му.
Клемънт включи дългите светлини и видя ясно типа през предното стъкло. Косата му, когато се обърна към момичето, приличаше на черна найлонова перука, от онези по двайсет и девет долара, модел „Патешка опашка“. Шибан кретен. Клемънт си помисли, че негърът му прилича на кубинец. Противно мазен. После реши, че е само мазен негър.
Санди и албанецът завиха надясно по Девета миля. Клемънт отби в дясното платно. Когато стигна почти до ъгъла, сребристият марк го засече и зави преди него.
Клемънт изруга изненадано.
Последва стоповете му зад ъгъла и форсира, готов да удари задницата на онзи тип. Но инстинктът му го спаси. Нещо го предупреди да намали и наистина след секунда видя тъмносинята полицейска кола отпред. Линкълнът профуча покрай нея. Полицейската кола продължи напред и Клемънт подкара по-бавно.
Видя, че светофарът на следващото кръстовище — „Джон Р“ — светна зелено.
Кадилакът на албанеца вече завиваше наляво, последван от няколко коли. Сега маркът зави по „Джон Р“, без да даде мигач, профучавайки покрай „Холидей ин“ на ъгъла. Клемънт ускори, когато полицейската кола продължи напред през кръстовището. Стигна до ъгъла, когато светофарът светна червено. Чу свирене на клаксони и свистенето на собствените си гуми и за момент си помисли, че ще скочи на тротоара и ще нахлуе в „Холидей ин“. Някакъв мъж на тротоара вдигна бързо малкото си кученце, за да се махне от пътя, но Клемънт дори не се удари в бордюра. Той изправи волана и натисна педала за газта, изфучавайки надолу по „Джон Р“ под арка от улични лампи и неонови реклами. Приближи се до тромавия марк и натисна клаксона. Главата на негъра се завъртя към огледалото за обратно виждане. Клемънт хвърли поглед към него, докато задминаваше колата, и видя лицето на негъра и размахания през страничния прозорец среден пръст.