Той излезе от колата и отиде до шофьорската врата на марка. Наложи му се да се протегне навътре, за да изправи негъра, като внимаваше да не докосне кръвта, изцапала целия светлосин костюм на чернилката. Типът вече не приличаше на кубинец. Всъщност на нищо не приличаше. Момичето все още пищеше.
— Ей, я млъкни — нареди й Клемънт.
Тя спря да си поеме дъх, после започна да издава странни, истерични звуци. Клемънт заповяда отново:
— Млъквай!
Видя, че няма никакъв смисъл да й крещи, затова се пъхна в колата и я удари през устата. Не можа да замахне от рамо, но ударът бе достатъчно силен, за да й придаде вид на замаяна от пиене. Клемънт се наведе, за да вземе портфейла на негъра, като държеше сакото му отворено с върховете на пръстите си. Вътре имаше три стодоларови банкноти и две по двайсет, кредитни карти, няколко чека, разписки от надбягванията и малък бележник със спирала. Клемънт взе парите и бележника. Пъхна се отново в сребристия марк, дръпна ключовете от волана и се обърна към зашеметеното момиче.
— Ела — каза той. — Покажи ми къде живее гаджето ти.
Потеглиха към Удуърд и завиха на юг. Клемънт хвърли поглед към момичето, което седеше сковано, притиснало се към вратата, и реши да й даде малък съвет.
— Като се захванеш с цветнокожите, ставаш един от тях. Не го ли знаеш? Независимо дали е бяло момиче с чернилка, или бял с цветнокожа, ти си с тях, ходиш по техните места. Няма да видиш как белият води черното маце у дома, нито пък обратното. Той някога идвал ли е в дома ти?
Момичето не отговори. С една ръка стискаше чантата си, а с другата — златните верижки. По дяволите, той не искаше верижките й, дори да бяха истински. Решаваш да се отървеш от подобни неща и…
— Зададох ти въпрос — продължи Клемънт. — Той някога идвал ли е в дома ти?
— Понякога.
— Е, това е необичайно. С какво се занимаваше? Хазарт? Дрога? Прекалено дърт е за сводник. Макар че приличаше на сводник. Нали разбираш, не съм възхитен от вкуса ти. Господи, тип като този! Откъде си? В Детройт ли си живяла винаги?
Тя отговори „да“, но не звучеше съвсем убедително. После го попита:
— Какво ще ми направиш?
— Няма да ти направя нищо, ако ми покажеш къде живее онзи. Женен ли е?
— Не.
— Но живее в Палмър Удс? В онези големи къщи?
Клемънт зачака. Стори му се, че говори с дете.
Минаха покрай щатската панаирна палата на север към предградията, отивайки си у дома. Движението не беше натоварено, всъщност почти никакво по това време на нощта. Напред се виждаха стоповете на няколко коли, но те изчезнаха от погледите им, когато Клемънт спря на светофара на Седма миля.
— Тази нощ не ми върви — каза Клемънт. — Нали разбираш? Струва ми се, че хванах всеки червен светофар в града.
Момичето седеше мълчаливо до вратата.
— Завиваме надясно, нали? Знам, че сме точно на запад по „Удуърд“.
Той чу отварянето на дясната врата и се протегна към момичето, но то вече бе изскочило от колата, а вратата се затръшна към него.
— Мамка му! — изруга Клемънт.
Изчака смяната на светофара, като наблюдаваше бледорозовата фигура, която тичаше покрай оградата на ъгъла. Клемънт виждаше само мрачната маса дървета зад нея, по-тъмна от нощното небе, и момичето, тичащо несръчно към игрището за голф, стиснало чантата си, сякаш вътре имаше ценности. Бягаше, за да спаси живота си. Тъпанарката дори не знаеше накъде отива. Полицейският участък се намираше точно от другата страна на парка. Веднъж прибраха там Клемънт за нападение срещу един педал и го освободиха, когато педалът отказа да го идентифицира. Ако си спомняше правилно, това беше Дванадесето управление.
Светна зелено и Клемънт подкара рязко, за да затръшне вратата, зави надясно, пресече Седма миля и спря в края на паркинга на игрището за голф. Момичето тичаше напред в светлината на фаровете му, без дори да потърси убежище сред дърветата. Клемънт изскочи от колата и се втурна след нея. Пробяга около стотина метра и спря, макар че вече я настигаше.