— Да, хайде да поддържаме нещата чисти.
Момичето го загледа тъжно.
— Бих могла да коментирам и това — каза тя. — Отношението към сексуалността като към нещо мръсно. Важното, лейтенант, е не да поддържаме нещата чисти, а само прости. Само фактите, ако разбираш какво имам предвид.
Реймънд се зачуди дали е безопасно да отговори. Реши да рискува.
— Ще ти кажа кое ми повлия най-много, когато станах полицай. Детективите, старите професионалисти. Трябваше да си бил полицай поне двайсет години, за да станеш детектив. Сега вече не е нужно. Не се налага да чакаш реда си. Явяваш се на изпита и ако го изкараш, започваш да се издигаш.
— Както е станало с теб — прекъсна го репортерката. — Лейтенант само след петнайсет години. Защото си бил в колеж ли?
— Отчасти — отговори Реймънд. — Ако бях чернокож, може би вече щях да съм инспектор.
Момичето от „Нюз“ застана нащрек.
— Да не би да чувам негодувание или пък предубеждение?
— Не, нищо такова. Ще ти кажа как стоят нещата. Старите професионалисти са все още тук, но ги подминават хора, които още дори не са станали професионалисти.
— Говориш разочаровано.
— Не съм.
— Тогава говориш като старец. Всъщност дори се обличаш като старец — продължи да го напада момичето.
Знаейки, че ще бъде интервюиран, следобед Реймънд бе облякъл морскосиния си летен костюм, бяла риза с къси ръкави и тъмносиня вратовръзка на точки. Беше купил костюма преди пет месеца, когато го направиха лейтенант. Можеше да признае, че си бе пуснал мустаци, за да изглежда по-възрастен. Всъщност ги харесваше все повече, когато пораснаха и се завиха по бандитски към ъгълчетата на устата му. Струваше му се, че мустаците го правят да изглежда сериозен и дори малко зъл. Реймънд беше висок метър и седемдесет и седем и тежеше около седемдесет килограма. През последните няколко месеца бе свалил пет-шест килограма и това личеше най-много на лицето му. Придаваше му изпит, мрачен вид и го правеше да изглежда по-висок.
Момичето от „Нюз“ се върна към впечатленията и възможното влияние на определени типове детективи от екрана. Реймънд й каза, че според него филмовите детективи приличат на каубои. Грешка. Репортерката подскочи, каза, че това било откровение, и записа нещо в бележника си. Реймънд й обясни, че няма предвид истинските работещи каубои с джинсовите им облекла. Каза, че детективите в Детройт трябва да носят сака и вратовръзки, когато са на работа. Според момичето от „Нюз“ това беше пълна глупост.
Изглежда не можеха да стигнат до никъде. Реймънд каза:
— Е, ако това е…
— Все още не си отговорил на въпроса ми — прекъсна го репортерката, като го погледна изморено, но търпеливо.
— Имаш ли нещо против да го повториш? — запита Реймънд.
— Въпросът е: защо едно ченге не може да остави мъжкарската си роля в управлението и да покаже малко чувствителност у дома? Защо не можеш да отделиш себе си от професионалната си роля и да признаеш уязвимостта и страховете си, а не само да говориш за триумфа си?
За първи път Реймънд чуваше някой да използва тази дума. Триумф.
— Нали разбираш — продължи тя, като заговори с по-дебел глас, за да звучи по-мъжествено. — „Е, приключихме още един случай, скъпа. Дай да пийнем по едно.“ Ами негодуванието, раздразнителността ти, неприятните неща, които са част от работата ти?
Реймънд кимна и си представи сцената.
— Добре, прибирам се у дома и жена ми казва: „Как мина денят ти, скъпи?“. А аз отговарям: „Не беше много лошо, скъпа. Има нещо, което искам да споделя с теб“.
Момичето от „Нюз“ го гледаше втренчено, малко наранено или отвратено.
— Надявах се, че ще говорим сериозно — каза репортерката.
— Говоря съвсем сериозно. Ти си съпругата. Казваш: „Здрасти, скъпи. Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?“. И аз отговарям: „Всъщност, скъпа, искам да ти разкажа нещо, което научих днес за споделянето“.
Момичето от „Нюз“ го изгледа подозрително, но каза:
— Добре. Какво е то?
— Ами една млада жена беше убита — продължи Реймънд тържествено. — Причина за смъртта — задушаване вследствие на механичен натиск. Следи от семенна течност в устата, влагалището и ануса…
Репортерката промълви:
— О, господи!
— Днес говорихме с група заподозрени. Един от тях се съгласи да сътрудничи, ако не го обвиним в нещо по-тежко от непредумишлено убийство. Помотахме се, предложихме му убийство втора степен и накрая той каза „добре“. Разказа ни, че всъщност приятелят му убил момичето. Приятелчето тъкмо излязло от затвора и било загоряло за жена. Срещнали я в един бар. Онзи, който даде показания, каза, че тя започнала да го сваля. Той я завел на някаква поляна и след като свършил, позволил на приятеля си да повтори.