— Ще се постарая! Това положително ще бъде последното ми появяване на ринга, разбираш ли? А след това — ти, само ти. Но ако не желаеш последното ми появяване, кажи само една дума.
— Как да не желая, великане мой. Искам моя великан заради самия него и затова той трябва да бъде какъвто си е. Ако ти искаш нещо, и аз го искам, заради тебе и заради себе си. Представи си, че поискам да постъпя на сцената или да ида из Южните морета, или на Северния полюс?
Той отговори замислено, почти тържествено:
— Ще кажа — „върви!“ Защото ти си ти и трябва да бъдеш каквато си и да вършиш каквото пожелаеш. Обичам те такава каквато си.
— А ние и двамата сме глупава двойка влюбени — каза тя, когато той я пусна от прегръдките си.
— Нали е чудесно! — възкликна Пат.
Той стана, измери на око височината на слънцето и протегна ръка над вековните гори, които покриваха гъсто надиплените червеникави ридове.
— Трябва да нощуваме някъде хей там. До най-близкия лагер има тридесет мили.
Кой от присъствуващите любители на спорта ще забрави някога паметната вечер в „Арената на Златните врата“, когато младият Глендън приспа Том Канъм и един дори по-велик боксьор от Том Канъм? Кой ще забрави как Пат държа цял час огромната публика на опасната граница на бунта и стана причина да се открие следствие за подкупите на висшите чиновници и да бъде заведено дело срещу предприемачите и строителните посредници и почти из основи разпердушини професионалния бокс? Изненадата беше пълна. Дори Стъбнър не усети нито за миг какво се готви. Вярно, че неговият възпитаник бе проявил непокорство след случая с Нат Пауърс, избягвайки и встъпвайки в брак; но всичко това беше минало. Младият Пат бе действувал тъй, както би могло да се очаква, преглъщайки неизбежната поквара на ринга и завръщайки се.
„Арената на Златните врата“ беше новопостроена зала. За първи път в нея щеше да се състои боксов мач и това беше най-голямата зала от този род, строена дотогава в Сан Франциско. Побираше двадесет и пет хиляди зрители и местата до едно бяха заети. Любители на спорта бяха надошли от цял свят, за да видят мача, и бяха платили по петдесет долара за местата покрай ринга. Най-евтиното място в залата беше продадено по пет долара.
Добре познатият рев на приветствие екна в залата, когато Били Морган, конферансието ветеран, се изкачи през въжетата и оголи побелялата си глава. Тъкмо отваряше уста да проговори и се чу силен трясък от един сектор наблизо, където пропаднаха няколко реда пейки. Тълпата избухна в гръмогласен смях и взе да подхвърля шеговити съболезнования и съвети към жертвите, от които никой не беше пострадал. Пропадането на скамейките и веселото оживление накара дежурния началник на полицията да се спогледа с един от своите помощници и с повдигане на вежди да му даде знак, че ще им се струпа много работа на главата и че вечерта ще си я бива.
Един по един, приветствувани с гръмогласни аплодисменти, седем безстрашни ветерани на ринга се промъкнаха през въжетата, за да бъдат представени.
Те до един бяха бивши световни шампиони тежка категория. Представяйки ги на публиката, Били Морган прибавяше за всекиго подходящи думи. Един беше възвеличен като „честния Джон“ и „винаги надеждния“, друг беше наречен „най-честния борец с два юмрука“, какъвто „рингът е виждал“. А други бяха представени с думите: „Героят на сто мача, който никога не отказа да се бие и никога не се предаде“, „Най-сърцатият от старата гвардия“, „Единственият, който възвърна старата си форма“, „От всички най-великият борец“ и „Най-костеливият орех на ринга“.
Всичко това отнемаше време. Публиката настоЯваше всеки от тях да държи реч и те в отговор мънкаха и казваха по нещо, изчервявайки се от гордост и пристъпвайки дървено от крак на крак. Най-дълга реч произнесе „Винаги надеждният“, почти цяла минута. После дойде ред да ги фотографират. Рингът беше пълен със знаменитости, с борци шампиони, с прочути треньори и ветерани хронометристи и рефери. Гъмжеше от боксьори лека, и средна категория. Сякаш всеки призоваваше на бой всекиго. Нат Пауърс беше там, искаше мач реванш от младия Глендън. Реванш искаха и всички останали светила, които Глендън беше духнал и изгасил. Освен това всички до един призоваваха на бой Джим Ханфорд, който от своя страна беше принуден да направи изявление в смисъл, че ще благоволи на следващия мач да излезе срещу победителя от този мач. Публиката веднага започна да определя победителя, като половината ревеше диво „Глендън“, а другата половина — „Канъм“. Сред хаоса от викове пропадна нов ред пейки и между ощетените собственици на билети и разпоредителите, които бяха събрали богата жетва от гратисчиите, избухнаха няколко схватки. Началникът на полицията изпрати бележка до участъка за подкрепление.