Глендън, понеже не можеше да се облече сред развалините на съблекалните, се добра до колата си както беше в облекло за ринга, загърнат с халат, но-не успя да се отскубне от тълпата. Надделявайки с числеността си, тя хвана и задържа колата му. Полицията беше твърде заета, за да може да го изтръгне, и най-сетне беше постигнат компромис — дадоха му възможност да се движи бавно с колата, придружен от пет хиляди ликуващи поклонници.
Беше полунощ, когато тази буря премина по Юниън Скуеър, надолу към Сейнт Франсис. Екнаха викове: „Искаме реч!“ и макар че Глендън беше до самия вход на хотела, добродушно му попречиха да избяга от колата. Той дори се опита да скочи през главите на своите поклонници, но краката му не можаха да докоснат паважа. Над глави и плещи, подхванат и издигнат от всяка ръка, която можеше да го досегне, той беше върнат по въздушен път в колата. Тогава Глендън произнесе речта си, а Мод Глендън, която гледаше от горните прозорци своя млад херкулес, извисил снага над седалката на автомобила, знаеше както винаги, че това, което той казва, ще стане: че той за последен път беше участвувал в боксов мач. и че завинаги се оттегляше от ринга.