змия, когато кълве. Той ей сегичка може да издържи четиридесет рунда, ако не и сто. Хайде, почвайте! Ринг свободен!
Те започнаха с триминутни рундове и по една минута почивка и всички съмнения на Сам Стъбнър за миг изчезнаха. Никакво сърце от лой нямаше тук, никакво безразличие, само лениво добродушна игра на ръкавиците, трикове с пъргава твърдост и рязка острота при сблъскванията, присъщи, както му беше известно, само на добре тренираните боксьори с вроден инстинкт.
— Леко де, леко — предупреди старият Пат. — Сам не е вече онова, което беше.
Това засегна Сам — пък и с такава цел беше казано — и той пусна в ход най-прочутия си трик и любим удар: лъжлив опит за влизане в клинч и внезапен десен в стомаха. Но колкото и светкавично да беше изпълнен трикът, младият Пат го видя и макар че ударът го улучи, тялото му вече се отдръпваше. Но следващия път не се отдръпна. Още когато Сам посегна, Пат пристъпи напред и подложи лявото си бедро, за да пресрещне удара. Всичко само няколко сантиметра, но ударът беше париран. И колкото да се опитваше след това, ръкавицата на Стъбнър се натъкваше винаги на бедрото на Пат.
Навремето си Стъбнър беше издържал тежки боеве с големи боксьори и беше устоявал с чест на показни мачове. Но тук и дума не можеше да става да устои. Младият Пат си играеше с него и в клинчовете го караше да се чувствува безпомощен като пеленаче — улучваше го винаги, когато поискаше, спираше и парираше атаките му с майсторска точност и като че едва забелязваше или обръщаше внимание на присъствието му. Половината от времето младият Пат сякаш зяпаше замечтан настрани и се любуваше на природата. И тъкмо тук Стъбнър направи нова грешка. Помисли, че това е трик от школата на стария Пат, опита се да нанесе ненадейно удар от близко, но ръката му светкавично попадна в клещи и за награда му обрулиха и двете уши.
— Усеща удара — засмя се дрезгаво старецът. — Не е уловка, честна дума! Той е факир! Усеща удара, без да
гледа кога и откъде иде, с каква бързина, разстояние и точност. И нищо не съм го учил. Така, по вдъхновение. Вродено му е.
В един клинч боксовият менажер тикна опакото на ръкавицата си в устата на младия Пат и в постъпката му имаше известен намек за злоба. Миг по-късно в следващия клинч Сам получи опакото на ръкавицата на Пат в собствената си уста. Нямаше нищо рязко в това, но натискът, макар и флегматично ленив, изпъна главата му назад до такава степен, че прешлените изпращяха и за миг той помисли, че му е счупен вратът. Сам отпусна тяло и свали ръце в знак, че борбата е свършена, почувствува незабавно как натискът спря и политна встрани.
— Ще… ще го бъде — проговори той на пресекулки, не можейки да поеме дъх, за да изкаже възхищението, изписано по лицето му.
В очите на стария Пат блестяха сълзи от гордост и тържество.
— А какво, мислиш, ще стане, ако някой от ония нахални хулигани се опита, да му изиграе мръсен номер — запита той.
— Ще го убие като нищо — отсече Стъбнър.
— Няма, няма, твърде хладнокръвен е той за такова нещо. Само ще ги понапердаши здравата за мръсотията им.
— Хайде да пишем договора — каза менажерът.
— Чакай да разбереш първо цялата му стойност! — възрази старият Пат. — Условията, дето ще те карам да приемеш, няма да са леки. Върви с момчето на лов за елени по планините и опознай дробовете му и силата на нозете му. След това ще подпишем солиден договор, както си му е редът.
Два дни прекара Стъбнър из планините и видя всичко, което старият Пат му беше обещал, дори повече. Той се върна много изморен и много смирен. Изпеченият в живота менажер се чудеше на невинността на младежа, но същевременно разбираше, че далеч няма глупак пред себе си. Вярно, умът му беше девствен, недокоснат от нищо друго освен от тесния кръг на планинския живот. Но той беше показал, че притежава вродена проницателност и буден ум далеч над обикновените. Отчасти момчето беше загадка за Сам, който не можеше да
проумее страхотното му душевно равновесие. Нищо не беше в състояние да го предизвика или разтревожи, а търпението му имаше първобитна неизчерпаемост. Той нито веднъж не изпсува,: не употребяваше дори безсмислените обезсолени ругатни на женствените момчетии.
— Ако искам, ще ругая като нищо — обясни той, когато събеседникът му го подкачи. — Но май че никога няма да ми потрябва. Ако се наложи, смятам, че ще ругая.
Старият Пат, останал твърд в решението си, се сбогува с тях пред хижата.