IV
Както очакваше Стъбнър, така и стана — собствениците на боксьорския клуб се изсмяха на предложението му. Та не са ли пълни горите с непознати, дето току ги прихваща да стават шампиони? Пробен мач, да речем, четири рунда — да, това може да му дадат. Но главния номер — никога. А Стъбнър бе твърдо решил, че младия Пат ще излезе за първи път само в главния номер; и в края на краищата благодарение на собствения си авторитет той успя да се наложи. От немай къде мисионерския клуб се съгласи да уреди на Пат Глентън петнайсет рундов мач с буйния Кели с 100 долара награда за победителя. Обичай беше млади боксьори да се кръщават с имена на стари герои от ринга, така че никой не се досети, че Пат е синът на великия Пат Глентън, Стъбнър си мълчеше.По-ефективно беше тази сензация за печата да избухне по-късно. След едномесечно чакане дойде и вечерта на срещата. Стъбнър се безпокоеше не на шега. Беше заложил целия си професионален авторитет, твърдейки, че този човек ще се представи добре, а сега с учудване забеляза как Пат, непреседял и пет минути в своя ъгъл, загуби здравия руменец на лицето си и стана болно жълт.
— Дръж се, момче — каза Стъбнър и го потупа по рамото.
— Първия път на ринга е винаги шуто, пък и Кели има обичай да кара противника си да го чака с надежда, че ще се притесни от публиката.
— Не е това — отговори Пат, — от тютюневия дим е не съм му свикнал и ми е нещо лошо. Камък падна от сърцето на Сам. Човек, на когото става лошо от притеснение, и Самсон да е, никога не би могъл да завоюва място на професионалния ринг. А с тютюневия дим младежът ще трябва да свикне, и толкоз. Появяването на Пат на ринга беше посрещнато с мълчание, но когато буйния Кели се промъкна през въжетата се раздаде рев от публиката. Той заслужаваше името си. Беше свиреп, набит, черен, космат, с грамадни възлести мускули, най-малко 200 фута мъж. Пат го погледна с любопитство, онзи му се озъби зверски. Представиха и двамата на публиката и те се ръкуваха. Но ръкавиците им едва се докоснаха и Кели скръцна със зъби, изкриви лице
и с израз на бесен гняв изръмжа:
— Пък си и нахален, а! — той грубо отплесна ръката на Пат и изсъска:
— Ще те изям с парцалите паленце такова! Този жест разсмя публиката и се направиха шеговити предположения за това,което Кели трябва да е казал. Завърнал се в ъгъла си в очакване на гонга, Пат запита Стъбнър
— Защо го е яд на мене?
— Ами — отговори Стъбнър. — Това е номерът му, иска да те сплаши, война на нерви.
— Това не е бокс — каза Пат а Стъбнър го погледна набързо и забеляза, че очите на младежа са невъзмутимо сини както всякога.
— Внимавай — предупреди го менажерът когато удари гонгът за първия рунд и Пат стана. — той може да се нахвърли върху тебе като човекоядец. И наистина Кели се втурна към него като човекоядец, прекосявайки ринга с бясна скорост. Пат, който с безгрижното си спокойствие беше направил само няколко крачки прецени скоростта на противника си, отстъпи встрани и посрещна челюстта му с твърдо свита дясна ръка. После се изправи и загледа с нескривано любопитство. Мачът беше свършил. Кели беше рухнал като заклан бик на пода и остана да лежи неподвижен докато реферът, надвесен над него, отброяваше с висок глас десетте секунди в нечуващите му уши. Когато секундантите на Кели дойдоха да го вдигнат Пат ги изнерви. Той взе на ръце огромното безжизнено туловище на противника си отнесе го в ъгъла му и го остави на столчето и в ръцете на секундантите му. След половин минута Кели изправи глава и примигна несигурно с очи. Той се огледа безсмислено, после се обърна към един от секундантите си
— Какво стана? — запита той дрезгаво. — Таванът ли падна върху мен?
Благодарение на победата над Кели, макар че, общото мнение беше, че Пат е победил случайно, му уредиха мач с Руф Мейсън. Срещата се състоя три седмици по-късно и публиката на Сиера клуб в зала Дриймланд не успя дори да види какво стана. Руф Мейсън беше боксьор от тежка категория, който се славеше в своя район с хитростта си. Когато удари гонгът за първия рунд, двамата противници се срещнаха в средата на ринга. Никой не бързаше. Нито един удар от двете страни. Проучваха се със свити ръце и се обикаляха толкова отблизо, че ръкавиците им почти се докосваха. Това продължи; може би пет секунди. После нещо стана, и то толкова бързо, че едва ли един на всеки сто от зрителите успя да види. Руф Мейсън направи лъжлив напад с дясната ръка. Очевидно не беше истински финт, а проба, просто опитно заплашване с възможен удар. Тъкмо в този миг Пат пусна в ход своя прав удар. Противниците бяха толкова близо, че ръкавицата му не измина и педя. Това беше ляв къс замах с извиване на рамото. Ударът се стовари точно върху челюстта и изумената публика видя само как краката на Руф Мейсън се подкосиха и тялото му се смъкна на пода. Но реферът беше видял и бързо започна да брои секундите. И този път Пат отнесе противника в ъгъла му; едва след десет минути Руф Мейсън, подкрепян от секундантите си, с несигурни стъпки и облещени стъклени очи можа да се добере през коридора до съблекалнята си под учудените погледи на недоумяващата публика.