— Нищо чудно — заяви той пред един репортьор, — че Буйния Кели е помислил, че таванът е рухнал върху него.
След като Късия Колинс беше нокаутиран в дванадесетата секунда на първия рунд от петнадесетрундов мач, Стъбнър реши, че трябва да говори с Пат.
— Знаеш ли как те наричат сега? — запита той, Пат поклати отрицателно глава.
— Глендън — единствения удар.
Пат се усмихна от учтивост. Малко го интересуваше как го наричат. Имаше си определена задача, която трябваше да свърши, за да може с това да завоюва правото да се върне в планините си, и той изпълняваше всичко флегматично и толкова.
— Така няма да го бъде — продължи менажерът му, като клатеше неодобрително глава. — Не може така да продължаваш да сваляш хората си. Трябва да им дадеш повече време.
— Нали въпросът е да се бия? — запита Пат учуден.
Стъбнър пак поклати глава.
— Виж каква е работата, Пат. В бокса трябва да си великодушен и щедър. Защо ще обиждаш всички останали боксьори. И спрямо публиката не е честно. Хората са дали пари, искат да видят нещо. Пък и никой няма да иска да се боксира с тебе. Всички ще се изплашат. И с мачове от десет секунди не можеш да събереш публика. Как мислиш? Ти би ли платил долар или пет долара, за да гледаш мач от десет секунди?
Това убеди Пат и той обеща да дава в бъдеще на публиката достатъчно зрелище за парите й, но заяви, че лично би предпочел да иде на риболов, отколкото да гледа, ако ще, сто рунда бокс.
И все пак Пат всъщност не беше стигнал доникъде в боксовата си кариера. Местните спортни дейци се смееха, когато споменеха името му. То им напомняше за смешните му победи и забележката на Буйния Кели за тавана. Никой нямаше представа как Пат знае да се бие. Никога не го бяха виждали. Какво му е дишането, издръжливостта му, способността му да устои на груби, силни противници, в дълги, изтощителни срещи? Той не беше показал нищо друго, освен че притежава щастлив удар и сляп шанс.
При това положение беше уреден четвъртият му мач — срещу португалеца Пит Сосо, от касапското предградие, прочут само със замайващите си трикове, които показваше на ринга. Пат не тренира за тази среща. Вместо това се наложи да извърши набързо тъжно пътуване до планините, за да погребе баща си. Правилно беше преценил старият Пат
състоянието на сърцето си: то беше спряло внезапно.
Когато младият Пат се завърна в Сан ФранцискО, оставаше му толкова малко време, че смени направо пътническия си костюм с боксьорския екип, и все пак публиката трябваше да го чака десет минути.
— Не забравяй, дай му възможност да се прояви — предупреди Стъбнър, когато Пат се промъкваше под въжетата. — Поиграй с него, но сериозно. Остави го десет-дванадесет рунда, после го сваляй.
Пат изпълняваше послушно наставленията, и макар че би могъл доста лесно да нокаутира противника си, последният беше толкова хитър и ловък, че му създаде доста труд да се отбранява, а същевременно да не то изважда от строя. Зрелището беше красиво и публиката изпадна във възторг. Пат беше принуден да употреби цялото си изкуство, за да се брани от ураганните атаки, от яростните финтове, от отстъпленията и нападенията на Сосо, и все пак не остана незасегнат.
Стъбнър го хвалеше през минутите почивки и всичко щеше да мине гладко, ако в четвъртия рунд Сосо не беше изиграл един от най-ефектните си трикове. Когато в една схватка Пат стовари юмрук по челюстта на противника си, Сосо за голямо негово, учудване отпусна ръце и политна назад с облещени очи и ПОДБИТИ, скосени крака, силно зашеметен. Пат не можеше да разбере. Ударът не беше за нокаут, а ето че противникът му беше готов да се строполи на тепиха. Пат също отпусна ръце и загледа учудено своя олюляващ се противник. Сосо политна назад, едва не падна, задържа се на крака и отново политна косо и слепешката напред.