Но ето че дойде време за перлата в доклада на професора: Марс.
Само че това не беше онзи Марс, с който Бисиса бе израсла и който бе посещавала. Този синьо-сив Марс приличаше много повече на Земята, отколкото водната Венера, тъй като разполагаше с достатъчно суша, свят на континенти и океани, на ледени шапки на полюсите, обгърнат в тънки облаци. Имаше и някои познати гледки. Зелените ивици вероятно бяха Валес Маринерис, синята диря в южното полукълбо — огромният басейн на Хелас. По-голямата част от северното полукълбо бе суша.
Телефонът прошепна:
— Бисиса, нещо тук не е наред. Ако Марс, нашият Марс, имаше океани, би трябвало почти цялото северно полукълбо да е залято от вода.
— Ваститас Бореалис?
— Да. Нещо драстично се е случило с този Марс в бъдещето, нещо, което е променило формата на цялата планета.
Райс слушаше Окър нетърпеливо и накрая го прекъсна:
— О, стига вече, Джифорд. Кажи добрите новини. Кажи й това, дето каза на мен — за марсианците.
Окър се засмя.
— Открихме дълги прави линии, пресичащи марсианските равнини. Линии, които може би са с дължина стотици мили.
— Канали — подхвърли незабавно Абди.
— Че какво друго могат да са? Забелязахме и нещо като постройки. Може би стени, но невероятно дълги. За съжаление сме ограничени в способността си за наблюдение. Но за това — той посочи една фотография — не може да има съмнение. — На снимката се виждаха ярки светлини, подобно на звезди, пръснати по марсианската повърхност. — Градове — добави професор Окър.
Емелайн се наведе и чукна с пръст фотографията.
— Ето за това й казвах!
Райс се облегна назад и каза:
— Научихте всичко, госпожице Дът. Въпросът е каква полза може да има за вас?
— Не зная — призна чистосърдечно тя. — Трябва да го обсъдя с моите помощници у дома.
— А пък аз — заяви Абди — бих искал да поработя известно време с вас, професоре.
— Разбира се — кимна засмяно Окър.
— Е, добре. — Райс плесна с ръце. — Но откриете ли нещо, ще ми докладвате незабавно, разбрано? — Това беше очевидна заповед. — И така, стига страшни приказки за днес. Да преминем към други въпроси. — Докато професорът им показваше снимките, Райс се бе облегнал назад — носеше каубойски ботуши с шпори — и бе запалил пура. — Искате ли още по едно? Или пура? Не. Първо… — той се обърна към Абди — искам да разбера какво става от другата страна на Атлантика. Този Александър Велики и неговата „световна империя“… Изглежда, е мой тип човек.
Абди погледна Бисиса и Емелайн и сви рамене.
— Откъде бихте искали да започна?
— Кажи ми за неговите армии. И за флота също. Има ли вече параходи? Кога най-рано би могъл да прекоси океана с армията си?
Докато вниманието на Райс бе съсредоточено върху Абди, Бисиса отново прошепна на телефона:
— Какво смяташ?
— Трябва да прехвърля цялата информация за Марс. Ще отнеме доста време.
— Но?
— Но имам чувството, че тъкмо заради това беше повикана на Марс.
46: А-линията
— Мамо, откакто минахме през А-линията, вече не сме сами край бомбата. Сега вече това чудо е придружено от цяла армада, като в празничния ден на флота, всички астероидни миньори и обитатели на станции се подават, за да надзърнат към чудовището, докато минава покрай тях. За нас, разбира се, всичко това е малко странно. След четиринайсет месеца, прекарани в самота, да сме сред толкова голяма тълпа. Но те не знаят, че сме тук. „Освободител“ остава скрит зад невидимата си мантия, а наблизо има няколко военни кораба, които се стараят да държат зяпачите на необходимата дистанция и координират последната атака срещу бом…
— Бела — прекъсна я тихо Талес.
— Пауза. — Главата на Една замръзна неподвижно, миниатюрен холографски образ, увиснал над бюрото на Бела. — Талес, не може ли да почака?
— Каси Дъфлот е тук.
— О, по дяволите! — Жената на мъртвия космически герой и вече професионален трън в задника.
— Помоли ме да ти съобщя веднага.
— Естествено.
Съобщението от Една продължаваше да пристига. Бела беше не само политик, но и майка. И тя имаше свои права.