Бела тръсна глава и нареди:
— Пускай Каси.
Може би подсъзнателно, но Бела бе очаквала, че Каси Дъфлот ще се появи в черно, както последния път, когато се бе срещнала с нея, при връчването на медала „Туук“ — все още скърбяща вдовица след толкова много време. Но Каси носеше костюм в ярколилав цвят, едновременно атрактивен и практичен. Очевидно нямаше никакво намерение да тъне в мъката си, както при предишното посещение. Не биваше в никакъв случай да я подценява.
— Благодаря, че ме приехте. — Каси й подаде ръка.
— Всъщност май нямах друг избор — отвърна Бела. — От последната ни среща насам вдигнахте доста голяма шумотевица.
Каси се засмя хладно, като обигран политик.
— Не съм искала да вдигам „шумотевица“, нито да създавам неприятности на никого. Аз съм просто вдовица на космически инженер, която започна да задава въпроси за това как и защо е умрял мъжът й.
— И все още не сте получили задоволителни отговори, така ли? Кафе?
Бела отиде до машината. Използва паузата, за да прецени опонентката си, да я сравни с това, което знаеше преди за Каси Дъфлот.
Каси беше млада жена, а също млада майка и вдовица — това я правеше симпатична в очите на публиката. Но Каси също така работеше в отдела за връзки с обществеността на корпорация „Туле“, една от мощните световни агенции за съхраняване на екологичното равновесие, специализирана във възстановяване на канадската Арктика до нивото отпреди Слънчевата буря. Не само това, нейната свекърва, Филипа, която се движеше във влиятелни лондонски кръгове още преди бурята, бе запазила всичките си връзки. Каси знаеше как да използва медиите.
Каси Дъфлот изглеждаше силна жена. Нито следа от нервност, омраза или огорчение. Не търсеше възмездие за смъртта на съпруга си и за разрушения си живот. Целта й бе по-дълбока и всеобхватна. Истината може би. Но това я правеше още по-опасна.
Бела й подаде кафето, седна и каза:
— Въпроси без отговори.
— Вижте, председател Фингал…
— Няма нужда от официалности.
Каси заяви, че била в течение на част от работата на съпруга си през последните години. Космически инженер, работещ в секретна програма; знаела и мястото, където е назначен.
— И това е всичко — заключи тя. — Всъщност, докато Джеймс беше жив, повече не ме интересуваше. Приемах необходимостта да се пази тайна. Ние сме във война, а във военно време трябва да си държиш езика зад зъбите. Но след като той загина, след погребението и всички церемонии — вие бяхте така мила да ни посетите…
Бела кимна.
— Започнахте да задавате въпроси.
— Не искам много — побърза да отвърне Каси. Въртеше замислено брачната си халка. — Не бих искала да заплашвам никого, най-малко приятелите на Джеймс. Исках само да узная малко повече за това как точно е умрял, защото един ден децата ще започнат да ме разпитват… нали разбирате?
— И аз съм майка. Дори съм баба. Да, разбирам ви.
Изглежда, във флота се бяха отнесли с пренебрежителна надменност към въпроси, които са колкото справедливи, толкова и невинни.
— Те просто вдигнаха пред мен стена.
Подобно поведение логично бе разгневило Каси. И след като се посъветвала с майка си, тя бе започнала собствено разследване.
Което включваше и поведението на Талес.
— И понеже Талес съществува и шепне в ухото на всеки на планетата отговора на зададения му въпрос, хората вярват, че живеят в свободно и открито общество. Но на практика Талес е също толкова инструмент за правителствен контрол, колкото всяко друго подобно средство. Не е ли така?
— Продължавай.
— Накрая открих, че може да се получи информация както от отговорите, така и от мълчанието на един ИИ. — Тя, изглежда, бе станала нещо като самоук експерт по анализ на ИИ, травматизиран от заповедта да лъже. Извади от чантата си сгъваемо екранче и го разгъна върху бюрото. На екрана се появи схема на мрежата, изобразена със златни нишки, със секции, оградени с червени черти.
— Не можеш да изровиш част от паметта на един ИИ, без да оставиш дупка. Всичко е взаимносвързано.
Бела я прекъсна:
— Достатъчно. Виж, Каси. И други преди теб са задавали същите въпроси. Разликата е, че ти просто си разполагала с повече възможности.