Бела превключи на Боб Пакстън, лицето му изплува пред нея — зачервено и гневно:
— … Госпожо председател, дори не одраскахме проклетото нещо. О, да, източихме му малко маса-енергия, но крайно недостатъчно, за да променим равновесието на силите, когато стигне до Земята. А че ще стигне вече няма никакво съмнение. Не се е отклонило и на един милиметър от следвания курс. Това нещо преобръща с главата наопаки всичките ни представи за инерция и ускорение. И… ето, пристигат. Получихме резултатите от някои екстраполации на това какво може да се случи със Земята, ако бъде ударена от К-бомбата, направени въз основа на сблъсъка между нея и астероида, с който се опитахме да я замерим. Хъм. Бомбата не разполага с безкрайни ресурси. Но е силничка. Достатъчно силна да разруши Марс. Не и Земята, но ще изрови кратер, какъвто планетата не би успяла да понесе, без да се разпадне. Кратер с дълбочина колкото земния радиус. — Той продължаваше да чете. — Това ще е най-разрушителното явление от времето, когато къс от Земята се е отделил, за да оформи Луната… — Боб Пакстън извъртя бавно глава и втренчи поглед в камерата. — Май това е краят, госпожо председател. Направихме, каквото ни беше по силите.
— Е, чу всичко, Каси — въздъхна Бела. — Вече си в течение на нещата. Не само чу, но и видя.
Каси я гледаше замислено.
— Радвам се, че с дъщеря ти всичко е наред.
— Благодаря. Но ударът се провали. — Тя разпери ръце. — Какво според теб трябва да направя сега?
Каси поклати глава.
— Всички са видели сблъсъка, на Земята и в космоса. И знаят, че се е случило нещо. Въпросът е какво ще им кажете?
— Истината? Че краят на света ще дойде на Коледа? — Тя се засмя, без сама да знае защо. — Боб Пакстън ще попита: „Ами паниката?“
— Хората и преди са се изправяли пред подобни заплахи — припомни й Каси. — И досега са оцелявали.
— Каси, масовата истерия е добре познат феномен. Документиран е още през Средновековието като сериозна социална травма и липса на доверие в управлението. Част от работата ми е да се погрижа това да не се случи. А ти вече се опита да ми докажеш, че не може да се има доверие на управленческите структури, за които работя.
— Съгласна. Ти по-добре си познаваш задълженията. Но хората трябва да се подготвят за това. Семействата… Те трябва да знаят.
Разбира се, това бе самата истина. Загледана в лицето на тази жена, чиито деца също бяха под заплаха, Бела си помисли, че вероятно ще е добре да я задържи до себе си през следващите седмици. Глас на разума, след всеобщия хленч и гняв.
Като стана дума за хленчене, някой тъкмо в момента мърмореше. Тя погледна надолу, видя зачервеното лице на Боб Пакстън, който се напъваше да й привлече вниманието, и неохотно увеличи звука.
— Остава ни само една възможност, госпожо председател. Може би трябва да опитаме и с нея, преди да глътнем отровните хапчета.
— Бисиса Дът.
— Пипахме твърде меко с тези шибаняци от Марс. Сега трябва час по-скоро да измъкнем тая Дът оттам и да я закараме на някое сигурно място. Очевидно бъдещето на Земята зависи от това. Защото, повярвайте ми, госпожо председател, не ни остава нищо друго. — Той спря, задъхан.
— Не разбирам за какво говори — прошепна Каси. — Но ако има друга възможност… Не мога да повярвам, че го казвам. Но сега не е както при Слънчевата буря, когато всички знаехме какво се приближава. Този път не може да се предприеме нищо. Бихте могли да спестите тревогите на хората поне докато не изпробвате и последната възможност. Чак след това, когато не остава никаква надежда…
— Предлагаш да излъжем цялото човечество, така ли?
— Просто ще кажем, че става дума за авария при изпитание на ново оръжие.
Бела посочи лицето на Една.
— Талес, искам да пратиш съобщение на „Освободител“. С максимална степен на секретност.
— Да, Бела.
— Виж, Каси, свободна ли си през следващите няколко часа? Ще ми се да си поговорим още малко.
Каси я погледна изненадано.
— Разбира се.
— Каналът е осигурен. Говори, Бела.
— Една, аз съм. Слушай, миличка, имам нова задача за теб. Искам да отидеш на Марс…
Докато говореше, надзърна в календара. Оставаха броени месеци. Отсега нататък, даде си сметка тя, каквото и да се случеше, напрежението щеше да расте, а темпът на събитията да се ускорява. Можеше само да се моли всеки път да взема правилните решения — дори сега.