Четвърта част
Решения
47: Възможности
Юрий нахлу тичешком и разпъна екрана на масата.
— Най-сетне получих съобщение от Мир…
Екранът започна да се изпълва с картини от светове, размазани снимки и синьо-бели рисунки с молив.
Втора консерва на станция „Уелс“, или „Къщата“, както я наричаха, разполагаше с голяма надуваема маса, използвана за общи вечери, заседания и работно пространство. Масата се състоеше от модули, можеше да се разглобява на две или на три части. Поредното решение на проблемите с психологията на затвореното пространство, помисли си Мира. Членовете на екипа дори не бяха длъжни да се хранят заедно, ако не искаха.
В този момент обаче всички ненужни предмети от масата бяха изтикани настрана. Юрий се опитваше да намери някакъв смисъл в снимките на алтернативния Марс, които телефонът на Бисиса предаваше мъчително бавно по непостоянната връзка, съществуваща благодарение на Окото. Само Ханс Крийчфилд не участваше в анализа на заплахата от К-бомбата: заяви, че ще е по-полезен при своите любими машини.
Що се отнася до Мира, Алексей и Грендъл Спет, тъй като нямаше с какво да допринесат, те седяха встрани, до чашите с изстиващо кафе, и се мръщеха.
Едва напоследък Мира бе започнала да забелязва колко занемарена и сиромашка е обстановката на станцията, сравнена с луксозния, богаташки, изпълнен със светлина интериор на Циклопите. И все пак, както ги увери Атина, те бяха във фокуса на реакцията срещу тази заплаха с космически пропорции. Взривът в астероидния пояс бе забелязан на всички човешки светове. На Земята бе довел до замиране на живота — там хората все още се измъчваха от спомените за Слънчевата буря и бяха готови да се сврат в бункери и подземни убежища при първия признак за опасност.
Но времето изтичаше. И на Марс вече се усещаше нарастваща паника. Земният кораб „Освободител“ бе само на няколко дни път — и всички знаеха с каква цел пристига.
— Е, добре — заяви Юрий. — Това е, с което разполагаме. Предполагам, всички сме съгласни, че вселената на Мир съдържа набор от времеви отрязъци. Нещо като витрина на живота в Слънчевата система, с акцент върху оптималните условия на всеки от световете.
— Всички деца на Сол в най-красивата им изява — каза Грендъл. — Но това няма да продължи дълго. Имам предвид, че и Венера, и Марс са достигнали върха на биологичното си разнообразие още в ранните дни на Слънчевата система, когато Слънцето е било доста по-хладно. А доколкото нашите специалисти успяха да преценят, слънцето на Мир отговаря на нашето в периода около тринайсети век. Това слънце е твърде горещо за тях. Няма да издържат дълго.
— Всички тези светове — посочи Юрий — идват от нашето далечно минало. Въпросът е какво са преживели оттогава до днес, какво се е случило, за да изглеждат по този начин сега. Да вземем за пример Венера. Смятаме, че можем да си обясним много неща там. Така е, нали? — Той ги огледа поред. — Парников свят, изгубил контрола върху равновесието си, с изпарени океани и изгубени завинаги водни запаси…
Някога Венера е била влажна, синя и безоблачна. Твърде близо до Слънцето, тя прегряла и океаните й се изпарили. След като водата била изгубена в околния космос, Венера се сдобила с нова, по-плътна атмосфера, покривало от въглероден двуокис, изтръгнато от скалното дъно, и парниковият ефект отново започнал да се усилва, докато накрая нажежената почва не засияла в яркочервено.
— Страховита гледка, но мисля, че я разбираме. Значи поне за Венера разполагаме с достоверен модел. Така е, нали? — Юрий отново ги изгледа. — Но да продължим с Марс. Някога Марс е бил планета, подобна на Земята, но — твърде малка и твърде далече от Слънцето — тя изстинала и изсъхнала. Дотук няма съмнение. А сега — погледнете това.
— Нещо се е случило тук — продължи уверено Юрий. — Нещо наистина ужасно.
Мира разбираше за какво говори. Беше като удар с чук по оголен череп, ужасяващ сблъсък с нещо, попаднало върху северния полюс. Достатъчно силен, за да създаде Ваститас Бореалис, кратер, обхващащ цялото северно полукълбо.
Всички веднага осъзнаха каква може да е причината.