— Нито радио — добави Алексей.
— И така да е… — Мира млъкна замислено.
— За какво всъщност говорите? — попита ядосано Юрий.
— В началото бихме могли да пратим само тези символи — заговори припряно Ели. — Колкото да им покажем, че разбираме. Да провокираме реакция у марсианците от Мир. Може би поне част от тях ще са от времевия отрязък, в който знаят за Първородните.
Грендъл поклати глава.
— Сериозно ли говориш? Предлагаш да изпратим съобщение в паралелна вселена, където се надяваме да съществува частица от марсианска цивилизация. Намирисва ми на евтина космическа опера. Или не съм разбрала правилно?
— Грендъл, едва ли моментът е подходящ да се уповаваме на здравия си разум — въздъхна Мира. — Нито един от конвенционалните методи на военните не даде нужния резултат. Следователно ни трябва необичаен подход. Спомнете си само какви усилия отне създаването на слънчевия щит, колко психологически бариери трябваше да бъдат пречупени. Изглежда, е ударил часът да го направим отново.
Изведнъж бликна поток от въпроси и предложения. Достатъчно сигурна ли бе връзката през марсианското Око с телефона на Бисиса? И как въобще американци от деветнайсети век, затиснати от настъпващи ледове, биха могли да разговарят с Марс? Чрез телепатия?
Много въпроси, малко отговори.
— Добре — заговори бавно Юрий. — Но най-важният въпрос е какво да правим, когато марсианците отговорят? И какво биха могли да направят те?
— Да отблъснат К-бомбата с триножни бойни машини и топлинни лъчи — подхвърли подигравателно Грендъл.
— Говоря сериозно — заяви Юрий. — Трябва да обмислим внимателно всички възможности. Да подготвим няколко сценария. Ели, може би ти ще се заемеш с това. Да проиграеш възможните реакции на бомбата.
Ели кимна.
— Дори ако Бисиса открие начин да го направи, струва ми се, че трябва да си запазим правото на вето, докато не разберем какво точно ще предприемат марсианците — каза Алексей. — Освен това ще е добре да запознаем с това Атина. Решението не може да е само наше.
— Съгласен — кимна Юрий. — Хайде стига вече приказки, чака ни работа. Нали? Освен ако някой няма по-добра идея. — Гневът му се бе сменил с въодушевление. — Ей! Какво сте увесили носове? Зная, че сега сме като заспали зимен сън мечки. Но ако от тази работа излезе нещо, ще станем част от историята. Ще ни изтипосват на мащабни платна. Като подписването на Декларацията за независимостта.
— Поне да се бях обръснал — подсмихна се Алексей.
— Стига дърдорене — сряза ги Грендъл. — Да се захващаме за работа.
48: Сигнал до Марс
И отново Бисиса, Абди и Емелайн бяха привикани в кабинета на кмета Райс.
Кметът вече ги очакваше. Беше вдигнал обутите си в ботуши крака на бюрото и пушеше пура. Професор Джифорд Окър, астрономът от университета, също беше там.
Райс им махна да се настаняват и почна:
— Помолихте ме за помощ. — Държеше писмото на Бисиса с марсианските символи — триъгълник, четириъгълник, петоъгълник и шестоъгълник. — Та казвате, че трябва да изпратим тези знаци на марсианците.
— Зная, че звучи малко налудничаво… — отвърна Бисиса.
— О, занимавал съм се с много по-налудничави неща от това. Извиках и Джифорд, за да се посъветваме. Вместо смислени приказки той ми наду главата с някакви „херцови електромагнитни вълни“ и жулвернови „космоходи“. За Бога, хора, космически кораби! Та ние дори не можем да поддържаме железопътната линия.
Окър гледаше унило и не каза нищо: очевидно го бяха извикали тук, за да го унижават.
— И тъй — продължи Райс, — предадох молбата ви на единствения човек в Чикаго, който би могъл да се справи с проблем като този. Вярно, че човечецът е на седемдесет и пет и даде всичко от себе си за спасяването на един град, който дори не е негов. Но обеща да помогне. Каза, че ще ми се обади в три. — Погледна джобния си часовник. — Е, вече е почти три.
Наложи се да прекарат още една минута в мълчание. После телефонът на стената зазвъня.
Райс привика Бисиса с ръка и се приближи до апарата. Вдигна слушалката и й я подаде, за да чува какво ще си говорят. Тя долови само откъслечни фрази от монолога, който идваше от другия край; отривист бостънски акцент. Но същината беше ясна.