Джон добави:
— А, още нещо, госпожице Ъмфравил. Сигурно си давате сметка, че Порт Лоуел не е крепост.
— Действайте, както ви повелява съвестта. Край на връзката с Лоуел.
Метернес прокара ръка през мазната си коса.
— Да почакаме ли за потвърждение от Земята?
Една поклати глава.
— Заповедите ни са съвсем ясни. Излишно е да се бавим, Джон.
— Нима ме обвиняваш? Лоуел е лесна мишена под нас. Струва ми се обаче, че по някаква причина ние станахме лошите…
Прозвуча аларма и всички монитори на мостика засияха в червено. Усещаше се едва доловимо разместване, корабът се движеше.
— По дяволите! — изруга Една. — Какво става?
И двамата се надвесиха над мониторите и включиха диагностичните програми.
Първа се обади Либи.
— Преминахме в стелт-режим. Маневрираме, за да избегнем нова стрелба.
— Какво стана? — попита ядосано Една.
— Току-що изгубихме част от антените, както и няколко слънчеви колектора. Но всички системи на кораба функционират нормално, не сме изгубили връзка със Земята…
— Лазерен лъч — намеси се Джон, въртеше невярващо глава. — Боже! Облизаха ни с лазерен лъч.
— Къде е източникът? Нападат ли ни?
— Дойде от планетата — докладва Джон. — Не е от друг кораб. — Ухили се на Една. — Лазер от космоелеватор.
— На Марс няма космоелеватори.
— Още няма, но вече са монтирали лазерите. Нагли типове.
— Това със сигурност беше предупредителен изстрел — каза Либи. — Биха могли да ни нанесат сериозни щети. Но както казах, вече сме в стелт-режим и поддържам готовност за маневриране.
— Добре, Либи, благодаря. — Една погледна Джон. — Изясни ли ти се ситуацията? Съгласен ли си с мен за това как трябва да отговорим? — Всъщност не се нуждаеше от одобрението му. Тя беше командващият офицер. Но не можеше да продължи без подкрепата му.
Той най-сетне кимна.
— Приготви торпедо. Слаб термоядрен заряд. — Тя извади на екрана скицата на Порт Лоуел и чукна с пръст по зеления купол. — Да ударим фермата. Така щетите ще са най-малки.
— Даваш ли си сметка, че ще загинат хора? — Джон се изсмя безрадостно. — Виж, Една, това не е само ферма. Там провеждат експерименти. Хибриди между марсиански и земни форми на живот. Ако я взривиш…
— Прихвани целта, Джон! — прекъсна го тя, прогонила и последните си съмнения.
Изстрелването на торпедото беше яростно, активно действие. Корабът зазвъня като камбана.
Картината от атаката на „Освободител“ беше смайваща: холографичната сфера на Марс бе пронизана от огромна огнестрелна дупка.
— Не мога да повярвам, че това се случва, докато аз съм председател — промърмори Бела.
Боб Пакстън се засмя.
— Добре дошли в моя свят, госпожо председател.
Каси Дъфлот — седеше до Бела — възкликна:
— За това е умрял мъжът ми! За да можем да го направим, ако възникне необходимост.
— Само че поне аз се надявах, че никога няма да възникне подобна необходимост. — Бела овладя треперенето си. — Тук съм, защото хората вярват, че съм герой от времето на Слънчевата буря. А сега хвърлям атомни бомби по мои братя — други човешки същества.
Пакстън изучаваше менящите се изображения върху екрана.
— Показват го във всички новинарски издания. Трябваше да се очаква. Няма как да го избегнеш, когато хвърляш бомба над Марс. Засега поне няма данни за жертви. Пък и те стреляха първи.
— Боб, не мога да повярвам, че го приемаш толкова хладнокръвно. — Този път гласът на Бела потрепери от гняв. — Ти си първият човек, стъпил на Марс. А сега, само поколение по-късно, се стигна до война, почти на мястото, където кацнахте. Все едно да искаш от Нийл Армстронг да ръководи атака срещу Морето на спокойствието. Как се чувстваш, а?
Той сви рамене. Мундирът му беше разкопчан, връзката — разхлабена, държеше кутия сода.
— Чувствам се като човека, който не го е започнал. Мисля, че тези нещастни глупаци от Марс трябваше да постъпят така, както им нареждат представителите на собственото им правителство, и да ни предадат Дът. И освен това съм съгласен с дамата до теб, че не виждам смисъл да похарчим куп пари и да изгубим безценни сътрудници за създаването на нещо като „Освободител“, ако не смятаме да го използваме. Да не говорим, че бомбата я хвърли дъщеря ти.