Ели се надигна.
— Мира. Помогни ми, моля те. Време е да разговаряме с майка ти.
Мира я последва към Изкопа.
50: Интерлюдия: Последната марсианка
Беше сама на Марс. Последната от своя вид, пристигнала с късчето времеви отрязък.
Беше си построила убежище на марсианския северен полюс — кула от лед. Кулата беше красива, в което нямаше никакъв смисъл, тъй като тя бе единствената, която можеше да я вижда и оценява. Това дори не бе нейният Марс. По-голямата част от този мозаичен свят, с неговите оцелели градове и канали, бе опустошен от студа и сушата.
Когато видя пламтящите символи върху ледената покривка на Мир, третата планета, изпита удоволствие от мисълта, че в тази нова система има и други разумни същества освен нея. Слабо успокоение, след като нямаше съмнение, че организмите, обитаващи Мир, в най-добрия случай са нейни далечни потомци.
Прибра се в кулата и се замисли върху това, което трябваше да направи.
Великите експерименти с различните форми на живот на световете на Сол протичаха паралелно, но даваха различни резултати.
Когато на Марс възникна разумен живот, марсианците започнаха да експлоатират околната среда, както го правят хората. Палеха огньове и строяха градове.
Но марсианците не бяха като хората.
Дори нейната индивидуалност беше под въпрос. Тялото й представляваше общност от клетки, формата му не беше постоянна, а се менеше между неподвижно и променливо състояние, понякога се разпиляваше, друг път се събираше. Тя приличаше повече на слузесто желе, отколкото на човек. Винаги бе тясно свързана с огромната мрежа едноклетъчни организми, обхващаща цялата марсианска повърхност. Всъщност дори не беше точно „тя“. Нейният вид не притежаваше полови различия, каквито имаха хората. Но тъй като бе ставала майка, беше по-близо до „тя“, отколкото до „той“.
Дори в своя апогей расата й се състоеше от не повече от няколкостотин индивида, разпръснати из моретата и равнините на Марс. Нямаха имена, бяха твърде малко, за да се налага да си измислят имена. Тя усещаше присъствието на всеки — като гласове, ечащи приглушено в стените на огромна катедрала.
Сега вече знаеше със сигурност, че всички те са изчезнали. Самотата й бе такава, каквато не би могло да си представи нито едно човешко същество.
Изчезнала бе и приближаващата се К-бомба, оръжието на Първородните, предназначено за Марс.
Тъкмо преди да настъпи Хроносривът, тя работеше на марсианския полюс, наглеждаше клопка от изкривено пространство-време, в което колегите й бяха успели да заловят Око на Първородните. За сетива, подсилени така, че да могат да „виждат“ изкривеното пространство-време, бомбата бе съвсем ярък феномен в зенита — спускаше се право към марсианския полюс.
И тогава настъпи Хроносривът. Окото остана в клетката. Оръжието на Първородните изчезна.
„Съшитият“ от произволни късове Марс се оказа планета, покрита с руини, с разредена атмосфера от въглероден двуокис и едва забележими следи от замръзнала влага на дъното на изсъхналите океани. Над този вкочанен пейзаж властваха страховити пясъчни бури. Тук-там се бяха запазили някои градове от нейното време, дори светлините им блестяха. Но обитателите им бяха изчезнали. И когато се зарови в изстиналата токсична почва, тя откри само метаногени и други първични бактерии, рехави колонии, ехо от богатите на форми общества, които някога бяха обитавали този свят.
Тя беше сама. Играчка на Първородните. И това я възмущаваше.
Марсианците смятаха, че са започнали да разбират Първородните, поне до известна степен.
Първородните вероятно бяха много стара раса. Може би дори бяха оцелели от Първите дни, смятаха марсианците, една епоха, водеща началото си милиарди години преди Големия взрив, когато вселената е станала прозрачна и светлината на първите звезди мъждукала неуверено. Ето причината, поради която Първородните предизвикваха нестабилност в звездите. По тяхно време всички звезди са били нестабилни.
И освен че бяха стари, Първородните бяха и много консервативни. За да постигнат целите си, те подтикваха звездите да избухват, да се превръщат в свръхнови, или въздействаха на тяхната променливост, за да избегнат детонацията. Пращаха космически бомби, за да стерилизират световете, без да ги унищожават. Изглежда, се опитваха да премахнат консумиращите енергия цивилизации по възможно най-икономичния начин. За да разберат защо го правят, марсианците се опитаха да погледнат на света през техните очи.