Вселената е пълна с енергия, но в по-голямата си част тя е в състояние на равновесие. При равновесието няма движение на енергия и следователно тя не може да бъде използвана за работа, както спокойната повърхност на езеро не е в състояние да задвижи воденично колело. Именно на излизането на енергията от състояние на равновесие — малката част от „полезната“ енергия, наричана ексергия — разчита животът.
И навсякъде тази ексергия се прахосва непрестанно.
Защото еволюцията на живите организми неизменно води до появата на по-сложни форми, които разчитат на още по-бързо усвояване на наличната енергия.
А после идва и разумът. Цивилизациите са като експерименти за различните начини на по-бързо използване на ексергията.
От гледната точка на Първородните, предполагаха марсианците, продуктите на една малка цивилизация като тяхната са незначими. Това, което има значение, е потокът на енергия и темповете, с които тя се използва.
Явно една древна и толкова напреднала цивилизация като Първородните ще бъде загрижена за бъдещето на космоса като цяло и за използването на неговите ограничени ресурси. Колкото по-дълго иска да просъществува една раса, толкова по-внимателно и премерено трябва да използва тези ресурси.
Ако искаш да стигнеш до много далечното бъдеще — Последните дни, когато избликът на квинтесенция най-сетне ще сложи край на епохата на материята, — ограниченията трябва да са сурови. Според изчисленията на марсианците вселената би позволила само на една цивилизация, гъсто населена и енергоемка като тяхната собствена, само на един свят от всичките стотици милиарди галактики, да доживее до Последните дни.
Първородните очевидно са разбрали, че ако животът трябва да оцелее за много дълъг период — дори ако това налага далечното бъдеще да бъде достигнато само от тъничък лъч на разумно съзнание, — трябва да се въведе дисциплина в космически мащаби. Не бива да се позволява излишен смут, нито прахосване на енергия, никакви вълнички по повърхността на пространство-времето.
Живот: за Първородните няма нищо по-скъпоценно. Но трябва да е правилната форма на живот. Методичен, дисциплиниран, спокоен. Тъжно, но това е истината.
Сигурно са съжалявали за това, което правят. Наблюдавали са внимателно причиненото от тях разрушение, конструирали са образци от времеви отрязъци и са ги прехвърляли в джобни вселени. Но марсианците знаеха, че в тези миниатюрни вселени положителният полюс на маса-енергията се балансира от отрицателния на гравитацията. И когато те умрат, което се случва рано или късно, енергийното уравнение изчезва и целият космос се срива до абстракцията на „нулата“.
Първородните бяха пестеливи дори в начина, по който изразяваха съжалението си.
Между марсианците възникна спор за това защо Първородните толкова държат да доживеят до Последните дни.
Вероятно причината за това се криеше в произхода им. В появата на съзнанието им в далечните Първи дни. Или може би тогава са се срещнали с други същества. Някои, които са толкова чужди на този космос, колкото са Първородните на миниатюрните вселени. Някои, които ще се върнат в Последните дни, за да обмислят какво трябва да бъде спасено.
Първородните вероятно вярваха, че като унищожават огнищата на живот и разум във вселената, постъпват напълно добронамерено.
Последната марсианка се замисли за сигнала от Мир.
Съществата от Мир не бяха склонни да се примирят с готвения от Първородните удар. Също както марсианците не искаха да видят края на своята цивилизация заради идеите на същества, появили се още когато космосът е бил съвсем млад. И марсианците се бяха борили. Също както вероятно сега се бореха съществата от Мир и онези на родната им планета в истинската вселена.
Изборът се налагаше от само себе си.
Отне й седем марсиански дни, за да извърши нужната подготовка.
Докато работеше, обмисляше собственото си бъдеще. Знаеше, че тази джобна вселена умира. Нямаше никакво намерение да умре с нея. Знаеше също така, че единственото й спасение е чрез устройството на Първородните, което виждаше съвсем ясно с подсилените си сетива — устройство, което се намираше под повърхността на третата планета.