Но всичко това — с времето си.
За съжаление имплозията на времепространствената клетка щеше да повреди кулата й. Така че тя започна конструкцията на нова кула на известно разстояние от първата. Работата й доставяше удоволствие.
Новата кула бе готова само наполовина, когато гравитационната клетка смаза Окото на Първородните.
51: Решение
Имаше само едно Око, макар че то разполагаше с многобройни проекции в пространство-времето. Освен това притежаваше множество функции.
Една от тях бе да служи за канал за информация. Когато марсианската клопка се затвори, Окото издаде сигнал за тревога. Писък, предаван от всички негови проекции.
К-бомбата бе единственото устройство на Първородните в Слънчевата система — освен Окото, държано в капан в Изкопа на Марс.
Обхваната от тревога, тя погледна напред.
Там, на пътя й, сияеше примамлива играчка — планетата Земя с всички нейни обитатели. Долу, на претъпканата повърхност, тревожни сигнали премигваха от безброй екрани, мощни телескопи шареха из небето — изплашеното човечество се страхуваше, че историята му наближава своя край.
К-бомбата можеше да стане господар на този свят. Но викът, който долови, предизвика в нея конфликт. Смут, който изискваше съответно решение.
Бомбата подреди безстрастните си мисли и прегледа още неизползваните си възможности.
След което се обърна.
Пета част
Последни срещи
52: Парадът
Бисиса и Емелайн излязоха за последен път от апартамента. И двете бяха натоварени с вързопи и чанти. Небето беше оловносиво, но поне не валеше.
Емелайн заключи грижливо вратата и прибра ключа в един от джобовете на коженото си палто.
Разбира се, никога вече нямаше да се върне тук и не след дълго ледът щеше да срути сградата. Но въпреки това залости вратата. Бисиса не каза нищо — тя би постъпила по същия начин.
На свой ред Бисиса провери няколко пъти дали е взела най-важната си вещ — малкия телефон, скътан във вътрешния джоб заедно с батериите от скафандъра.
След което се отправиха към Мичиган Авеню.
„Мичиган“, бетонен каньон, прокаран между почернели небостъргачи и затворени магазини, открай време бе тунел за ветровете и Емелайн и Бисиса извърнаха лица, за да запазят очите си от ледения вихър, идещ от север.
Но процесията вече се събираше: хиляди граждани, скупчени върху замръзналата кал, бавно оформяха колона. Бисиса изобщо не си бе представяла, че в Чикаго все още има толкова много хора. Виждаха се всякакви превозни средства, от каруци до елегантни файтони и едноместни каляски, в които бяха впрегнати яки, покрити с гъста козина и привикнали към северните условия коне. Дори градските конски трамваи се бяха подредили, готови за последен път да повозят пътници.
Повечето хора вървяха пеша, уловили за ръка децата или внуците си. Почти всички бяха навлекли дебелите си кожени дрехи, но някои бяха решили да отправят предизвикателство срещу настъпващата стихия и носеха най-хубавите си неделни облекла: виждаха се смокинги, дълги рокли и цилиндри. Дори градските проститутки бяха излезли на светло. С начервени устни, руж на бузите и разноцветни дрехи, изпод които се подаваха голите им крака, те се смееха вресливо и флиртуваха като палави птици. Над всичко това се носеше постоянна глъчка.
Парадът щеше да се предвожда от лъскава черна каляска, спряна пред хотел „Лексингтън“. В нея трябваше да се качат градските първенци, роднините и съюзниците на кмета Райс. Говореше се, че Томас Едисон също щял да бъде настанен в карета, изработена по негов проект, с отопление от преносим електрически генератор.
Каретата на Райс от лакирано дърво, украсена с черни панделки, беше в челото на колоната и Бисиса с изненада видя, че я тегли мамут. Животното очевидно беше неспокойно — повдигна глава и дългите му жълтеникави бивни щръкнаха във въздуха. Изплашените укротители започнаха да го налагат с тояги и мамутът нададе свиреп оглушителен рев, който отекна в прозорците на небостъргачите. „Страхотно шоу за Райс — помисли Бисиса, — стига чудовището да не реши да се разиграе“. Защото тогава от каретата щяха да останат само трески.