— Проблемът е, че попаднеш ли под влияние на човек като Райс, измъкването е невъзможно. Трябваше да се сетя навреме. А за вас е време да решавате, Бисиса Дът — помислете какво искате.
Тя не се поколеба нито миг.
— Постигнах това, заради което дойдох тук. Сега трябва да се върна във Вавилон. От Вавилон пристигнах в този свят, там е и единствената връзка с дъщеря ми. И мисля, че трябва да отведа и Абдикадир. Дворът на Александър се нуждае от интелигентни хора като него.
Окър се замисли, после каза:
— Получихме много от вас, мадам Дът, не на последно място съзнание за мястото ни в тази чудна галерия от множествени вселени. Войните на Джейкъб Райс не са ваши войни, нито целите му съвпадат с вашите. Когато настъпи нужният момент, ще ви помогнем да се освободите от него. — Погледна Емелайн и синовете й и младежите кимнаха, че са на тяхна страна.
— Благодаря — отвърна трогната Бисиса. — Но какво ще стане с вас, професоре?
— Каменните основи на новата обсерватория в Ню Чикаго вече са положени. Това е моята мечта, нищо друго не ме интересува. — Той погледна към гъстите облаци над тях. — Знаете ли, понякога се чувствам привилегирован само задето попаднах тук, на Мир. Озовах се в съвсем друга вселена, в която мога да изучавам много и различни светове. Ако ме измъчва нещо, това е постоянно влошената видимост. С удоволствие бих се издигнал над облаците на Мир — бих отлетял например с някоя космическа платноходка до Луната или до другите светове. Не ми го побира умът как може да бъде постигнато подобно нещо, но след като Александър Велики използва парни машини, защо в Ню Чикаго да не погледнем към звездите? Какво смятате по въпроса? — Той се захили и изведнъж придоби съвсем момчешки вид.
Бисиса също се усмихна.
— Мисля, че идеята ви е чудесна.
Емелайн стискаше ръката на Хари.
— Хубаво де, вие си гледайте звездите. А аз искам само късче свободна от лед земя, в което и да е време. А що се отнася до бъдещето — петстотин години казвате? Че тогава нито мен, нито момчетата ми ще ни има. Мисля, че е достатъчно далече.
— Мъдра жена — съгласи се Окър.
Изсвири ловен рог.
Сред тълпата се надигнаха възторжени викове. Мъже, жени и деца се размърдаха, нарамили багажа си. Зацвилиха коне. Множеството закрачи по калната улица.
Блеснаха светлини и заслепиха Бисиса. Огромни прожектори, качени на небостъргачите, озаряваха стените, по които бяха накачени звездни флагове. Възгласите станаха по-силни.
— Украсата е от световното изложение — обясни засмяна, но през сълзи, Емелайн. — Имам доста резерви спрямо Джейкъб Райс, но не мога да отрека, че действа със стил! Какъв красив начин да се каже последно сбогом!
Барабанистите подхванаха ритъм, подходящ за парадна стъпка. Мамутът на Райс изрева още веднъж и бавно пое напред. Тълпата бе толкова скупчена, че трябваше да изминат няколко минути, преди редицата на Бисиса и Емелайн да потегли по Мичиган Авеню към парка „Джаксън“. От двете страни на колоната яздеха войници, въоръжени с копия и пушки и с жълти превръзки на ръкавите — те трябваше да пазят хората от дивите животни. Дори жълтеникавите трамваи задрънчаха за последен път, макар че едва ли щяха да откарат пътниците си много далече.
Докато маршируваха, чикагците подхванаха песен, в ритъма, подаван от барабаните. Първо изпяха „Моята родина, Господи“, след което продължиха в същия патриотичен дух с „Америка“ и „Звездното знаме“. После продължиха с една песен, която Бисиса бе чувала многократно — шлагер от 1890-а на Тин Пан Али, чикагци го обожаваха. Меланхолична песничка за възрастен мъж, изгубил своята любима. Тъжните гласове се издигаха и отекваха в стените на изоставените сгради. Песен за изгубените надежди.
Бисиса чу хрущене на стъкло, пиянски смях и после приглушена експлозия. Погледна назад и видя пламъци, — вече обгръщаха горните етажи на хотел „Лексингтън“.
53: „Аврора“
През малкия илюминатор на совалката Бела Фингал гледаше как се приближават към един от най-прославените космически кораби в човешката история.
Беше изтощена до смърт от напрежението през последните месеци. Но съвсем скоро всичко щеше да приключи. Оставаха само още няколко дни до максималното сближаване на К-бомбата със Земята — „К-деня“, както го бяха кръстили коментаторите. Астрономите и военните я уверяваха ежедневно, че бомбата продължава да се придържа към курса, на който бе преминала, след като Окото на Марс внезапно бе оповестило съществуването си — К-бомбата щеше да се доближи до степен да премине между Земята и Луната, но нямаше да се сблъска с планетата.