Бела обаче трябваше до последния миг да работи така, сякаш сблъсъкът е неизбежен. Днес например я очакваше конференцията на „Аврора“, с която даваха ход на поредица дебати за бъдещето на човечеството. Бела подозираше, че подобно на всички останали жители на Земята, тя няма да повярва в това бъдеще, докато не се увери с очите си, че бомбата ще отмине. Също като повечето хора и тя планираше да прекара К-деня със семейството си.
А след това смяташе да се отърве от бремето на отговорността, свързано с настоящия пост, и да се предаде на военния трибунал в Хага. Нека някой друг да взема решения. На нея й стигаше. Нека друг стои в кабинета, когато дойде време Марс да понесе последствията.
Совалката бавно се завъртя. Унесена в мисли, Бела почти бе забравила къде се намира. Наведе се към прозореца и се съсредоточи върху тази макар и позната, но величествена гледка.
Озареният от ярка слънчева светлина „Аврора 2“ изглеждаше крехък, дори грозноват. Малко напомняше за жезъл на водеща парада мажоретка — тъничко телце с дължина двеста метра, свързващо двигателите на единия край с жилищния отсек на противоположния. Корабът носеше белези от премеждията си: боята му беше олюпена, слънчевите колектори — почернели и нагънати, виждаха се оголени подпори и прегради. „Аврора“ несъмнено бе претърпяла ужасяващ по разрушителност пожар. Но бе постигнала това, което бяха очаквали от нея.
„Аврора“ беше вторият пилотиран кораб до Марс, корабът, който трябваше да прибере Боб Пакстън и неговия екипаж, очаквани на Земята като герои. Но Слънчевата буря бе променила тези планове и „Аврора 2“, един от най-големите космически кораби за времето си, стана нужен за съвсем други цели, поради което го върнаха на Земята. Л1, стационарната точка между Слънцето и Земята, бе логичното място за разполагане на щита, който трябваше да запази планетата от ударите на Слънчевата буря. Там пратиха и „Аврора“, за временно жилище на строителните бригади.
Щита вече го нямаше. Бурята го бе превърнала в разрушени останки, по-късно използвани като строителен материал за нови станции в космоса и на Луната. Но самата „Аврора“ бе останала тук, на Л1, непокътнат мемориал за онези изумителни дни, прикрепен към една от подпорите на щита, чиято блестяща повърхност се извиваше спираловидно около кораба, подобно на сребриста паяжина.
Бела погледна крадешком спътниците си. Бил Карел, болнав и немощен, леко треперещ, с изкривено от гняв лице, заради предателството на сина, изглежда, почти не забелязваше кораба, към който се приближаваха.
Лицето на Боб Пакстън бе по-неразгадаемо.
Самата Бела бе служила на щита по време на бурята и бе идвала неведнъж след това, на паметни дати, за откриването на музея, на годишнините. Но за Боб Пакстън нещата стояха съвсем различно. Веднага щом се прибра на Земята, той изживя бляскав възход, съчетан с награди и издигане на високи постове. След това заряза военната кариера и посвети живота си на заплахата от Първородните. Пакстън никога не бе идвал на Л1 и вероятно дори не бе виждал „Аврора 2“, освен като искрица в небето на Марс, преди да зарежат и него, и хората му. Лицето на стария военен бе намръщено и нямаше никакъв начин да се разбере какво мисли.
Совалката се завъртя и се мушна под извития корпус на жилищния отсек на „Аврора“. Сега Слънцето бе директно под тях и хвърляше вертикални сенки, а през малкия илюминатор се виждаше Земята, син фенер, увиснал право срещу Слънцето. Земята беше в пълна фаза, разбира се, както винаги, когато се наблюдава от Л1. Бела съжали, че не може да я разгледа по-подробно.
Скачването беше успешно и бързо и совалката изключи всички системи.
— Добре дошли на „Аврора 2“ и Мемориална станция „Щит“.
Мекият женски глас накара Бела да трепне. Това бе различно от всичките й досегашни посещения.
— Здравей, Атина. Добре дошла у дома.
— Здравей, Бела. Приятно ми е да разговарям отново с теб. Заповядай на борда.
Люкът на пода се отвори. Бела разкопча колана на седалката и се понесе във въздуха.
Алексей Карел и Лайла Нийл ги очакваха на мостика на „Аврора“.
Това бе най-прочутото място на кораба — навремето Бъд Туук бе ръководил от този мостик спасяването на Земята. Сега мостикът бе музей и старичките монитори, компютри, датчици и контролни табла бяха запазени грижливо, под специално изработени похлупаци. Винаги когато идваше тук, Бела, кой знае защо, се чувстваше остаряла.