Бил Карел бе последният, който се качи на мостика. Непохватен в микрогравитацията, хилав и немощен, той изглеждаше странно комичен в оранжевия си комбинезон. Но когато се изправи пред сина си, се промени изцяло.
— Ах, ти, гаден малък глупак! И ти, Лайла! Вие ме предадохте.
Алексей и Лайла се държаха за ръце, поклащаха се леко в микрогравитацията и бяха видимо притеснени. Алексей приличаше на мършаво хлапе, въпреки че бе на двайсет и седем. Лайла изглеждаше дори по-млада. Бела си спомни, че всички космически приличат на деца.
— Ние не мислим така, тате — заяви Алексей. — Направихме каквото сметнахме за необходимо. Каквото мислехме за най-добро.
— Да ме шпионирате! — продължи Карел. — Да ми откраднете работата! Лайла, ти беше брилянтна студентка. Брилянтна! Не очаквах да паднеш толкова ниско!
Лайла бе по-хладнокръвна от своя възлюбен.
— Тъкмо вашите действия ни подтикнаха към това. Пазехте всичко в тайна. Не разкривахте пред хората неща, които трябва да знаят. Лъжехте ги! Вината не е само наша.
— И това — намеси се Бела — е първото разумно нещо, което казва някой от вас.
— Съгласна — обади се Атина. — Защо не седнете всички? Зад мостика има малка образователна зала…
В залата имаше пластмасова маса, покрита с екрани, пригодени за използване от деца. Около масата стърчаха столчета като в бар, със стъпенки за краката. Петимата седнаха над блестящите екрани.
— Е, ако не друг, аз поне се радвам да ви видя тук — заяви Атина.
— Това шега ли беше? — попита сърдито Бела.
— Нали ме знаеш, Бела? Открай време съм си шегаджийка.
— Само ти се смяташ за такава. Значи се радваш, че те прибрахме от „Циклопите“. — Имаше предвид, че докато в основната си част съзнанието на Атина бе „разпиляно“ из системата, алгоритъмът, който го дефинираше, се намираше в специална база данни на „Аврора“ в едно помещение под двигателите.
— На „Циклопите“ ме посрещнаха с разтворени обятия — отвърна Атина. — Там ме пазеха и се грижеха за мен. Но аз съм създадена да управлявам щита, да работя тук. Разбира се, аз, или по-точно това мое копие, нямам никакви спомени за самата Слънчева буря. За мен е също толкова поучително да съм тук, да имам достъп до архивите. Да науча какво е станало през онзи ден, като всички останали посетители на мемориалния комплекс. Това ме кара да изпитвам смирение.
— И мога ли смирено да запитам — намеси се кисело Боб Пакстън — защо, по дяволите, ни домъкна тук? — Това бе първият път, в който си отваряше устата, откакто се бяха качили на борда.
Бела положи ръце върху масата, кротък жест, който въпреки това привлече вниманието им.
— Защото това е неутрална територия за земяни и космически, или поне най-близката идея за подобно място. Макар да се държахме като котки в чувал, мисля, че по някакъв начин успяхме да преодолеем кризата с К-бомбата. Сега трябва да се научим да живеем заедно.
— Научих, че след Коледа предавате поста — каза Алексей.
— И не само това — изръмжа Пакстън. — Госпожа председателката най-вероятно я очаква трибунал. Както и мен, между другото.
Лайла се намръщи.
— Ами атаките срещу космоелеваторите? Кой ще отговаря за тях?
— Аз съм готова да се явя пред съда — заяви твърдо Атина. — Ако с това мога да защитя тези, чиито действия съм провокирала.
Алексей се изсмя.
— Не могат да съдят ИИ.
— Разбира се, че могат — възрази Бела. — Атина има юридически права. Тя е Легална личност (не-човек). Но с правата вървят и отговорностите. Може да бъде съдена точно толкова, колкото и аз. Съмнявам се обаче да са обмисляли на какво да я осъдят, ако я признаят за виновна…
— Това ще са открити процеси — заяви Атина, — с представители на Земята и обществото на космическите. Какъвто и да е изходът, надявам се да стане част от възстановителния процес. Процеса на оздравяване.
— Направихме онова, което сметнахме за нужно и правилно — рече Бела. — К-бомбата промени всичко. Светът, в който живеем, не е същият.
Лайла я погледна с любопитство.
— Не е същият ли?
— Поне що се отнася до политиката…
Космическият дебат, иницииран от Атина, за това как трябва да се постъпи с бомбата, бе нанесъл тежък удар на съществуващата политическа система. Може би това бе кулминацията на трупаното от години напрежение в едно човечество, живеещо в среда с нарастваща степен на комуникативност. В края на краищата се бе оказало невъзможно дебатът да се преустанови.