— След гласуването настъпи хаос. Възникнаха нови фракции, нови протестни групи, нови лобита. На Земята бяха сринати последните бариери между старите нации. Навсякъде из системата хората игнорират досегашните правни и морални категории и се обединяват с тези, с които имат обща кауза. Взаимносвързаната демокрация взема връх, огромна маса, самокритична мъдрост, независимо дали ни харесва, или не. Може би беше добре, че първият ни опит в използването на колективния глас бе за нещо, заради което можехме да се обединим — в края на краищата нищо чудно Първородните да са ни направили услуга. Но този глас все още не е утихнал.
Алексей се обърна към баща си.
— Виж, татко. Нещата в космоса също претърпяха промени. Говоря за връзките между Земята и космическите.
— Между теб и мен имаш предвид — заяви Бил Карел.
— И това също. Идеята, че Земята може да налага волята си в космоса, е фикция, колкото и антиматерийни кораби да построите.
През декември 2070 нямаше декларация за независимост, нито официално обявена раса на космически и понастоящем всички космически се смятаха за колонисти, формално изповядващи вярност пред земното правителство и към нациите, към които принадлежат. Космическите, разбира се, имаха свои вътрешни противоречия. Но когато поглеждаха назад, към миниатюрната светлинка на Земята, ако можеха въобще да я видят, им беше трудно да мислят за себе си като за американски срещу албански космически, британци срещу белгийци…
— А и названието „космически“ е доста абсурдно. Нещо като отрицание, тоест „не-от-Земята“. Ние всички сме различни и всички имаме собствено мнение.
— Добре го каза това — изсумтя Боб Пакстън. — Имате повече мнения, отколкото сте, шибани космически копелета!
— Това, което искам да кажа, е, че вече не можете да ни управлявате. Дори ние самите не сме в състояние да се управляваме — а и не искаме. Ние сме на нов път, татко, и дори не знаем къде води той.
— Нито пък какво ще излезе от вас — въздъхна Карел. — Но трябва да те пусна, нали?
— Боя се, че да. — Алексей се усмихна.
Точно това, помисли си Бела, е неизказаната част в разговора между Земята и космическите. Когато майчиният свят разтвори ръка, децата му ще отпътуват завинаги.
— Божичко, ще се разрева! — изръмжа Боб Пакстън.
— Добре, Боб — рече Бела. — Да погледнем нещата откъм сериозната им страна. Една от последните ми заповеди ще е да свикаме конституционно събрание за всички нас — Земята и цялата система — въз основа на необходимостта от преоценка на човешките права. Мисля, че не бихме искали да ни управлява световно правителство. Това, от което се нуждаем всъщност, са нови механизми, нови политически форми, съответстващи на променените условия. Край на централизираната власт. Край на тайните. Все още се нуждаем от средства, които да ни обединяват, да гарантират справедливост и равенство на възможностите — както и от служби за бързо реагиране, когато назрее опасност.
— Като следващата заплаха на Първородните например — подхвърли Пакстън.
— Да. Но трябва да се справяме с тези заплахи, без да жертваме свободата си. — Тя огледа лицата им, едни открити, други скептични. — Нямаме опит, от който да се поучим за това как трябва да се самоуправлява една цивилизация, която се простира извън родната планета. Може би Първородните знаят, но и да е така, едва ли ще ни кажат. Мисля си, че това е следващата стъпка от съзряването на човешката раса.
— Съзряването? Звучи ми малко утопично — изхъмка Бил Карел.
— Именно — изсумтя и Боб Пакстън. — И нека не забравяме, че колкото и глави да пораснат на тия мутанти, космическите, има нещо, което ни обединява.
— Първородните — обади се Лайла.
— Адски си права — потвърди Пакстън.
— Така е — присъедини се Бела. — В такъв случай, Боб, да чуем новите предложения. Следващата фаза на Крепостта Сол.
Той я погледна, видимо разтревожен.
— Сигурна ли сте, че държите на това, госпожо председател?
— Откритост, Боб. Това е вълшебната думичка сега. — Тя се усмихна на останалите. — Боб и неговият Комитет на патриотите подредиха задачите по важност. Въпреки че статутът им все още не е признат официално.