Алексей се засмя.
— Старите небесни воини нямат покой, а, адмирал Пакстън?
Пакстън го гледаше, сякаш ще скочи да го удуши. Бела сложи ръката си върху неговата и му се усмихна.
— Е, добре. Задача номер едно. Трябва да действаме незабавно. Да подготвим поколението, което се появи между Слънчевата буря и К-бомбата. Признавам, че не знаем какво ни очаква. Но като погледнем назад, можем да се поучим от грешките си. Единствената положителна черта на К-бомбата е, че ще мобилизира общественото мнение и подкрепата на подобни мерки. Задача номер две. Земята. Мнозина от нас бяха потресени, когато вие, твърдоглави космически, прекъснахте космоелеваторите ни. Знаем колко сте уязвими във вашите куполи и кораби-пеперудки. Не знаехме обаче, че Земята също е уязвима. Факт е, че сме зависими от космическата икономика, както и тя от нас. Ето защо втората ни задача ще бъде цитаделизирането на Земята.
Лайла се засмя.
— „Цитаделизиране“. Интересна думичка.
— Домове като бункери. Заровени дълбоко енергостанции, средства за комуникация през оптични фиброкабели. Такива неща. Достатъчни, за да издържат планетна обсада. За всичко това ще са необходими подробни планове и проучвания. Трета задача. И тук е разковничето. — Пакстън се наведе напред. — Разселване. Вече разполагаме със значителен брой космически колонии. Но според анализаторите, ако Земята бъде ударена от К-бомбата, е малко вероятно колониите да оцелеят в дългосрочен план. Все още сте твърде малко, с беден генетичен запас и крехки биосфери. Това, което ще направим, е да ви налеем кръв. Да ви направим неуязвими, дори при загуба на Земята. — Той се ухили на младите космически. — Говоря за масивна, агресивна миграция. До Луната, до луните на външните планети, градове в космоса, стига да успеем да ги построим достатъчно бързо. Дори Венера, която пострада най-сериозно от Слънчевата буря, може да стане обитаема. Не е изключено да пратим и няколко кораба към звездите, та да последват онези китайци.
— Няма да се получи — възрази Алексей. — Даже да пратите и милион души на Венера, пак ще са уязвими в куполите, където ще дишат рециклиран въздух. Ще са уязвими също колкото сме и ние.
— Съгласен. Затова ще отидем още по-нататък. — Усмивката на Пакстън се разшири. Изглежда, се забавляваше от изненадата им. — Хубаво е да осъзнае човек, че един стар пръдльо като мен може да мисли по-мащабно от вас, дечица. Кой е най-солидният вид колония, която познаваме? Планетата.
Лайла го погледна втренчено.
— Предлагате да започнем тераформиране?
— Да направим Луната или Венера като Земята, за да можем да се движим свободно по повърхността, или с минимални защитни средства. Да отглеждаме растения на открито. И хората да оцелеят дори ако цивилизацията се разпадне и те забравят кои са и откъде идват.
— На Марс вече мислят за това — рече Лайла. — Разбира се, сега…
— Ще изгубим Марс, но Марс не е единствената възможност.
— Това е от онзи тип програми — заяви скептично Алексей, — които защитниците на покоряването на космоса пропагандират още от времето на Армстронг и Олдрин. За нея ще са необходими огромни ресурси.
— Така е — съгласи се Бела. — В интерес на истината, възгледите на Боб вече се радват на широка популярност. И началото ще бъде сложено съвсем скоро.
— И какво е то? — попита с любопитство Лайла.
— Ще видите. Оставете ми една последна изненада. Важното е, че сме се заели сериозно с този въпрос. Толкова сериозно, колкото с нищо досега, през целия ми живот. За да получим достъп до бъдещето, трябва да подсигурим настоящето. Това е аксиома.
Продължиха да обсъждат идеите и предложенията на Пакстън, да спорят, да вадят нови аргументи, да отхвърлят предложения. Скоро след началото Пакстън очисти масата от сияещите екрани с живописни картини от времето на Слънчевата буря и започна да си води бележки.
— Изглежда, се получи — прошепна Бела на Атина. — До вчера не бих повярвала, че хора като Боб Пакстън и Алексей Карел са в състояние да работят заедно.
— Живеем в странни времена.
— Така е, Атина. И ще стават все по-странни. Но все отнякъде трябва да се започне. — Тя си погледна часовника и каза високо: — Съжалявам, че трябва да ви оставя, но дойде време да си проверя пощата. Атина, ще поднесеш ли кафе? Всичко, каквото поискат.