— Разбира се.
Бела се надигна от стола и се понесе към мостика, откъдето продължи към совалката. Разговорът зад нея продължи все така оживено. Тя чу как Алексей казва полу на шега:
— Ще ви кажа кое ще ни обедини всички. Сол Инвиктус. Ново божество за новата ера…
54: К-денят
Совалката кацна в Кейп Канаверал.
— Добре дошла, Бела — посрещна я Талес.
Погълната от работата си, Бела дори не беше забелязала, че са пристигнали. Докато летяха от Л1, бе преглеждала съобщенията за развоя на две събития, които предстояха да се случат днес: пускането на Бимини, новия космически елеватор над Атлантика, и момента на максимално приближаване на К-бомбата до Земята. И двете се движеха по график, поне доколкото можеха да определят специалистите.
Колелата спряха да се въртят и системите на борда на совалката затихнаха.
Тя изключи екрана и го сгъна.
— Благодаря, Талес. Атина ти праща поздрави.
— Разговарях с нея няколко пъти.
Това накара Бела да почувства известно безпокойство. Често се бе питала какво ли може да си говорят изкуствените интелекти през главата на човечеството. Въпреки завидните правомощия, с които разполагаше като председател, нямаше начин да го узнае.
— Бела, отвън те чака кола. Ще те откара в ГМЗ, където те очаква семейството ти. Внимавай къде стъпваш.
Ставите вече я понаболяваха, усетили засилената гравитация.
— Всеки път ми е все по-трудно. Талес, напомни ми да си поръчам екзоскелет.
— Запомних, Бела.
Тя слезе на пистата. Денят бе безоблачен, слънцето вече клонеше към хоризонта, въздухът бе изпълнен със свеж мирис на морска сол. Тя си погледна часовника и се наложи да коригира представите си — не беше привечер, а десет сутринта.
Над океана, право към небето, се издигаше тъничка вертикална черта.
— Остава час до преминаването на К-бомбата, Бела — докладва Талес. — Астрономите съобщават, че няма промяна в траекторията.
— Зная, че ги бива в орбиталната механика. Но хората ще искат да го видят с очите си.
— Срещал съм и преди този феномен — отвърна спокойно Талес. — И го разбирам, Бела.
— Позволи ми да се усъмня — рече тя. — Щом го наричаш „феномен“. Но това не ни пречи да те обичаме.
— Благодаря ти, Бела.
Приближи се кола, миниатюрна, по-скоро стъклен похлупак на колела, автоматична. Бела се качи и колата се понесе право към Главната монтажна зала.
В ГМЗ я очакваше персонална охрана — млада жена, тежковъоръжена, но засмяна и приветлива.
Бела тръгна право към стъкления асансьор и се качи бързо и безшумно над залата. Отвисоко ракетите изглеждаха като стройни борове. Навремето тук бяха сглобявали ракети от серията „Сатурн“ и космическите совалки. Сега, надхвърлила стотина години и въпреки това една от най-големите постройки на света, ГМЗ бе превърната в музей за кораби от началните, исторически дни на американските управляеми космически експедиции — от „Атлас“ до совалките и „Арес“. Но ето, че в тези дни сградата отново се връщаше към първоначалното си предназначение. Бяха разчистили един от ъглите за сглобяването на новия „Аполо 14“, който щеше да стартира за своята стогодишнина през февруари.
Бела обожаваше този гигантски храм на космическата техника, все още изумяващ с мащабите си. Но днес повече я интересуваше кой я очаква на покрива.
Една я пресрещна още докато слизаше от асансьора.
— Мамо!
— Здравей, миличка. — Бела я прегърна.
Тръгнаха ръка за ръка, следвани от охраната и един новинарски робот — сияеща сфера с множество обективи. Бела го очакваше, така че направи всичко възможно да игнорира любопитното му присъствие. — В края на краищата денят бе исторически. Като бе определила за днес тържественото пускане на космоелеватора Бимини, тя бе превърнала К-деня в празнична дата, каквато трябваше да е — въпреки че — както долавяше — атмосферата бе доста напрегната.
Огромният покрив на ГМЗ отдавна бе преустроен в наблюдателна площадка. Днес на него бяха поставили и подиум, от който се очакваше Бела да произнесе реч, и наоколо вече се навъртаха посетители. Имаше дори малък парк, имитация на местната флора и фауна.
Двама странно облечени мъже със синьо-черни туники и значки с формата на слънчеви протуберанси бяха втренчили погледи в един малък алигатор, сякаш никога не бяха виждали подобно същество. Държаха се малко сконфузено, а лицата им бяха покрити със слънцезащитен крем — монаси от новата църква на Сол Инвиктус, космически мисионери на Земята.