56: Марс 2
Прахът бе твърде много дори тук, в Хелеспонт на Марс, музея за прах на Слънчевата система.
Ели фон Девендър управляваше всъдехода покрай сухите речни брегове и по ниските дюни, а Мира се опитваше да гледа през илюминатора. Бяха в южното полукълбо на Марс и се приближаваха към Хелеспонтските планини, верига ниски хълмове недалеч от западния ръб на басейна Хелас. Колелата на всъдехода вдигаха огромни прашни облаци, които се сипеха върху стъклата и намаляваха видимостта до нула. Дори инфрачервените камери и радарът бяха безполезни в тези условия.
Мира познаваше достатъчно добре космическите технологии и знаеше, че може да има пълно доверие на машината — всъдеходът знаеше къде отива. Но това бе в разрез с инстинктите й да се носи напред слепешката.
— Не може да забавим — подхвърли Ели, сякаш прочела мислите й. — Нямаме никакво време. — Тя прелистваше астрономическата информация и дори не поглеждаше през илюминатора. Нищо чудно, след като имаше важна задача — да разбере какво е направила К-бомбата на Марс след падането си на повърхността преди пет месеца. Самият сблъсък не бе причинил почти никакви щети, но бе посял семето на квинтесенцията, което скоро щеше да разруши напълно Червената планета.
— Уф, какъв прахоляк! — възкликна Мира. — Не очаквах такова нещо дори на Марс.
Ели повдигна вежди.
— Мира, този район е прочут с това, че тук се зараждат почти всички мощни прашни бури. Не го ли знаеше? Е, вече го знаеш. Нали си даваш сметка, че трябва да бързаме?
Права беше. Откакто всички очакваха най-сетне да оповестят лошата новина за Марс, погледите на цялото човечество бяха фиксирани върху планетата и нейните обитатели. Едни съчувствени, други злобни, в зависимост от гледната точка. И от всички трескави дейности в подготовката на окончателната евакуация на цял един свят, нито една не бе привлякла повече вниманието от „търсенето на съкровища“, както го бе нарекъл роденият циник Юрий.
Марс бе осеян с реликви от първите дни на автоматично изучаване на Слънчевата система, седемдесетте години на възторг и огорчения, приключили с първата пилотирана експедиция до планетата и стъпването на Боб Пакстън на повърхността. Повечето от тези отдавна притихнали сонди и угаснали всъдеходи все още се подаваха над тънкия слой червеникав прах. Първите колонисти не разполагаха нито с излишна енергия, нито с време, за да ги издирват — те гледаха в бъдещето, не в миналото. Но сега, когато, изглежда, Марс нямаше никакво бъдеще, се надигаха гласове за спасяване на тези механични антики.
Тъй като тази работа не изискваше особени умения в марсиански условия, Мира реши, че е идеална за нея като за съвсем отскорошен марсианец. От съображения за сигурност не й позволяваха да излиза сама на тези преходи и назначиха за неин спътник Ели. Двете се разбираха отлично, а и Ели се радваше, че може да се разсее от спарената атмосфера в „Уелс“.
В действителност работата на Ели бе много провалена от този „лов на трофеи“. Тя участваше в общество на физици и космолози от цялата Слънчева система, група, заета с прогнозиране на това каква ще е съдбата на Марс. В момента разглеждаше небесни снимки на звездни купове. Доколкото Мира бе в състояние да схване, информацията, на която се базираха проучванията, не идваше от Марс, а от наблюдението на небето — необяснимо защо далечните звезди вече не изглеждаха еднакви от Земята и от Марс. Колкото и да си блъскаше главата над този факт, Мира не успяваше да си го обясни.
По-важното за нея бе, че програмата за издирване бележеше успех, поне по отношение на собствените си цели. С помощта на изработени от орбита прецизни карти Мира и другите бяха открили „Викингите“ — тонове тежка тежкобюджетна технология от времето на Студената война, захвърлени сред каменистата пустиня, към която ги бяха насочили някогашните центрове за управление на полетите. Прочутият дързък „Патфайндър“ с неговата малка роботизирана платформа бе измъкнат от „скалистите градини“ на Арес Валис — за щастие, недалеч от Порт Лоуел, така че операцията не беше от трудните. Мира знаеше, че очите на британците са вперени в откриване и транспортиране на останките на „Бийгъл 2“, изключително сложна и чудесно конструирана сонда, която не бе оцеляла при пътешествието си до Изидис Планитиа. Освен това и спасяването на изследователските всъдеходи „Спират“ и „Опортюнити“, износени от продължително пътуване, далеч надхвърлящо конструкционните им възможности. Всички тези остарели превозни средства щяха да бъдат откарани в музеите на Земята и Луната.