Мира се огледа неспокойно. Дали в момента не я наблюдаваха?
— Ели. Хайде все пак да се върнем при човешката раса.
Ели я погледна намръщено, после въздъхна.
— Извинявай.
— Колко остава?
Ели отново погледна екрана.
— Информацията все още се обработва. Трудно е да се каже. По най-обща преценка — три месеца до пълното откъсване.
— Тоест Марс трябва да бъде евакуиран до февруари?
— Точно така. И след това може би още три месеца до имплозията на микровселената.
— И до края на Марс. Шест месеца за един свят, просъществувал почти пет милиарда години. Това е престъпление!
— Да, така е. Ей, виж! — Всъдеходът внезапно спря и Мира се килна напред. — Увеличение… Май имаш право. Може би силните бури са го извадили на повърхността. Какво показва сонарът?
— Момент… Всъдеход…
И ето го, заровен на два метра под плътния слой марсиански прах — масивен обемист силует, ясно очертан на екрана на сонара.
— „Марс 2“ — прошепна Мира.
„Марс 2“ беше съветска сонда, изстреляна към планетата през 1971 в отговор на американската космическа сонда „Маринър 9“. Беше направила опит да кацне по време на една от най-страховитите пясъчни бури в тази част на планетата, наблюдавана някога от астрономите.
— Прилича на цвете — развълнувано каза Ели. — С четири венчелистчета.
— Била е топка метал с размери на хладилник. Листата трябвало да се разтворят при кацането.
— Сигурно парашутът се е заплел и това й е решило съдбата. След толкова дълъг път…
Независимо от всичко обаче „Марс 2“ бе първата земна сонда, достигнала повърхността на планетата. Беше се спуснала тук на 27 ноември 1971.
— Успяла е някак си. Значи и ние ще успеем.
— Аха. Само дето сега е на два метра под повърхността. — Ели разкопча колана и се надигна. — Вземи лопатата.
57: Вавилон
Веднага щом чу, че Бисиса се е върнала във Вавилон, капитан Натаниъл Гроув тръгна от Троя заедно с Бен Батсън.
Евмений, все още хилиарх в двора на капризния и непредсказуем Александър, ги посрещна при Вратата на Ищар.
— Бисиса е в Храма на Мардук — каза им. — Отказа да дойде.
Гроув се намръщи.
— Трябваше да го очаквам. И преди е получавала кризи. Лоша работа, лоша. Може ли да я видя?
— Разбира се. Но първо трябва да посетим един друг… хм, отшелник, който, боя се, не е доброволен. Помоли да се срещне с теб веднага щом пристигнеш. С теб или с когото и да било от „модерните“.
Оказа се, че става въпрос за Илиций Блум, „консула“ от Чикаго. Войниците на Александър го бяха напъхали в клетка край градските стени.
Клетката очевидно беше предназначена за животни — открита от всички страни и твърде малка, за да може Блум да се изправи. До клетката отегчено стоеше войник на пост. На задната стена бе закачено нещо, което наподобяваше животинска кожа, одрана и изсъхнала.
Клекнал, с парцаливи дрехи и изцъклени очи, Илиций Блум се разтърсваше от мъчителна кашлица, макар че денят не беше студен, а вонята, която полъхна от клетката, накара Гроув да се отдръпне. Блум ужасно се зарадва, че ги вижда, но не пропусна да забележи реакцията на Гроув.
— Повярвайте, не е от мен — заоправдава се веднага. — Преди това са държали тук маймуночовек. Вижте. — Той зарови в мръсотията и извади нещо. — Това са валма от козината му. — Хвърли косматата топка през решетките. — Нощем идват и плъхове, гадна работа. И знаете ли къде отведоха маймуночовека? В храма, при оная лудата, Бисиса Дът. Можете ли да си представите? Гроув, приятелю, трябва да ми помогнеш. Няма да издържа дълго тук, виждаш го.
— Успокой се, Блум — отвърна Гроув. — Кажи ни защо си тук. След това, ако мога, ще те измъкна.
— Уф, дано да можеш. Александър пак е намислил да воюва.
— Да воюва? С кого?
— С Америка. Европа не му стига — пък и как, след като има и други континенти за завладяване? Единственият източник за сведения за Чикаго бях аз.
— Аха. Значи те е разпитвал.
Блум вдигна ръце и показа окървавените си пръсти.
— Наречи го както искаш. Истината е, че отговарях, докато не пресипнах. Ей, не ме гледай така презрително, капитане. Аз не съм британски офицер. А и не виждам какво значение може да има това. Срещал ли си се напоследък с Александър? Не мога да повярвам, че този дивак ще изкара още дълго, камо ли да прекоси Атлантика с войската си. Казах му всичко, което знаех, и когато поиска още, започнах да лъжа. Какво друго можех да направя? Но все не му стигаше. На, виж! — Той се обърна и повдигна ризата си. Гроув забеляза отдолу кървави дири. — И това! — Той посочи една свита като лапа ръка в долния край на провесената на стената кожа.