— Какво е това? — попита Бен Батсън.
— Знаете ли, аз я обичах — проплака Блум.
— Коя, човече? — попита търпеливо Гроув. — Коя си обичал?
— Изабел. Помниш я, нали, Гроув? Момичето от Миден. Тя ми роди детенце! О, бях лош с нея, бях егоист, но такъв съм си, признавам. — Засмя се и поклати глава. — И въпреки това я обичах, доколкото е в състояние да обича безпътната ми душа. Наистина я обичах. Направиха го, за да ме пречупят — добави той шепнешком, втренчил изцъклени очи в Гроув. — Двама. Пред мен го направиха. Обелиха я като портокал. Одраха й лицето. Тя живя още много… много. Всяка частица от тялото й навярно е изпитвала непоносими болки… Господи! И после…
Батсън не можеше да откъсне поглед от разпънатата кожа.
— За бога, капитане. Не мога да повярвам…
— Да си вървим — рече Гроув и го дръпна настрана.
— Не виждате ли в какво състояние съм!? — изкрещя Блум. — Говорете с Евмений. Кажете на кмета Райс. Ох, как жадувам отново да чуя американска реч! — Успя да промуши едната си ръка през решетките. Часовоят го шляпна небрежно с плоското на меча, Блум изпищя и я дръпна назад.
Евмений ги поведе обратно.
— Илиций Блум е обречен — каза им. — Провалил се е, когато опитал да се пазари с Александър за това, което знае. След това се оплел в собствените си лъжи. Досега да са му видели сметката, ако не беше толкова евтино да го държат жив. Ако искате, мога да ви уредя аудиенция при Александър, но ви предупреждавам, че няма никакви шансове да промените съдбата му и само може да се изложите на риск… Но първо — добави той — трябва да се видите с Бисиса Дът.
58: Раздялата
Совалката бе кацнала на сива прашна равнина. Слънцето беше блед кръг, увиснал в оранжевото небе. Наближаваше пладне по тукашното време, в района на Ксанти Тера. Совалката имаше плоско тяло, а носът и кърмата бяха конусовидни. В момента беше изправена, готова да се стрелне към космоса. Оголеният й търбух бе обгорен от безбройните навлизания в атмосферата, боята около носа се бе олюпила. Наоколо сновяха всъдеходи, следите им се простираха чак до хоризонта. Големият хангар беше отворен, мъже, жени и роботи товареха сандъци и пакети.
Нямаше нищо особено в този кораб, помисли си Мира. Най-обикновена совалка, товарен кон за връзка на повърхността с орбитата, следващ рутинна програма.
Но това бе последният кораб, който щеше да напусне Марс.
Моментът беше исторически. По-голямата част от населението на Марс вече беше евакуирано заедно с всичко, което хората можеха да отнесат със себе си. Бяха прехвърлени и всички изкуствени интелекти, отговарящи за управлението и обслужването на станциите, всъдеходите и снаряжението, евакуирани съгласно законите, които ги определяха като личности. В някои случаи, когато това бе невъзможно, се прехвърляха техни копия. Но няма нищо, което да кара сърцето на човек да се свие повече, отколкото да гледа как се товари последният багаж на последния кораб, заобиколен от стъпки, които скоро ще изчезнат завинаги.
Което бе още една причина за наличието на множеството камери, летящи наоколо. За китайския представител, който наблюдаваше всичко това отстрани. За присъствието на Бела Фингал, сега вече бивш председател на Световния космически съвет, облечена в скафандър, с три номера по-голям, и заобиколена от рехава тълпа.
— Един час — обяви механичен глас в шлема на Мира и тя забеляза по едва доловимите реакции на останалите, че те също са получили предупреждението. Оставаше един час до окончателното напускане на Марс, преди да се случи неизбежното.
Мира тръгна към малката тълпа — в издутите си костюми хората приличаха на зелени снежни човеци.
— Жалко, че не можахме да осъществим последния старт от Порт Лоуел — каза Бела. Всъщност се намираха само на петдесет километра от Лоуел, на Ксанти Тера, залив в района на Ваститас Бореалис. — Щеше да е символично, ако последният старт е от мястото, където Боб Пакстън и екипажът му са стъпили на Марс.