— Не разбирам обаче как ще се свързвате едни с други — например „Лоуел“ с полярната станция. Няма ли да изгубите комуникационните спътници, когато отделянето приключи?
— Прокарахме наземни линии — отвърна усмихнато Пола. — Всичко ще е наред.
— „Наред“? — Бела я погледна учудено. — Не бих използвала подобна дума. — И споходена от внезапен импулс, добави припряно: — Моля ви, елате с нас. Всички. Дори сега още не е късно да промените решението си. В совалката има достатъчно място. Дъщеря ми ни чака на орбита с „Освободител“, тя ще ви откара у дома.
— Благодарим ви — отвърна спокойно Юрий. — Но решението е взето. Някой трябва да остане. Да присъства на това, което ще се случи. Пък и това е нашият дом, госпожо председател.
— Майка ми е погребана тук — добави Пола Ъмфравил. — Не мога да я изоставя. — Усмивката й бе по-професионална от всякога.
— И аз изгубих майка си тук — присъедини се Мира. — Да си тръгна би означавало да я предам.
Бела се обърна към нея.
— Знаеш, че ще направим всичко възможно да установим контакт с Мир. Давам ти думата си и ще я удържа.
— Благодаря ви.
— Ще бъдеш откъсната от света, не разбираш ли? Искаш ли да предам нещо на някого?
— Не. Благодаря ви, госпожо председател. — В месеците след сблъсъка с К-бомбата Мира се бе опитвала да се свърже с Чарли и Юджийн. Нямаше отговор. Тя разбираше, че те отдавна са се откъснали от нейната лична вселена. Беше се погрижила да уреди всички други въпроси. Вече нищо не я свързваше с останалия свят.
— Госпожо председател, с цялото ми уважение към вас, трябва да потеглите незабавно. — Юрий поглеждаше нервно хронометъра на скафандъра.
Около совалката настъпи суматоха, вдигаха се стълби и се затваряха люкове. Мира се включи в последните прегръдки — с Ели, Грендъл и Ханс, с китайците, дори с Бела Фингал. Но скафандрите бяха твърде обемисти, неудобни и не даваха никаква възможност за човешки контакт.
Бела бе последната, която застана под стълбичката на совалката. Огледа се и каза тихо:
— Това е краят на Марс. Ужасно престъпление бе извършено тук и ние, хората, станахме негови съучастници. Бреме, което ще носим не само ние, но и нашите деца. Не вярвам обаче някога да го забравим. Човечеството трябва да извлече поука от случилото се. Да помним, че сме изгубили Марс с обич, не със срам. — Погледна червения пясък в краката си. — Е, това е всичко.
След което забързано се качи по стълбичката, която бавно се повдигна и се прибра в търбуха на совалката.
Мира, Пола и Юрий забързаха към всъдехода, качиха се и се отдалечиха на километър от стартовата площадка. Там слязоха.
Застанаха един до друг, Мира между Юрий и Пола, уловени за ръце. Бяха заобиколени от роботи-камери, които ги следваха навсякъде.
Настъпи моментът за изстрелване. Совалката се издигна безшумно и с лекота нагоре. Прахолякът, вдигнат от този последен старт, бързо се слегна, а совалката се смали в оранжевокафявото небе, превърна се в белезникава перла, оставяща почти невидима димна следа.
— Е, това беше — рече Пола. — Колко още остава до светлинното шоу?
Юрий понечи да си погледне часовника, но се отказа.
— Не много. Искате ли да се приберем във всъдехода и да смъкнем тези скафандри?
Никой не искаше. Кой знае защо, им се струваше, че ще е по-добре да останат отвън, на марсианска земя, под злокобното потъмняващо небе.
Мира се огледа. Равна пустиня, гарнирана с едва забележими планини в далечината. Но в една дълбока канавка недалеч от тях се виждаше мъхоподобно растение, зелено. Живот, върнал се на Марс със Слънчевата буря и опазен грижливо от човешка ръка. Тя стисна ръцете на двамата си спътници.
— Мечта на милион години — да сме тук и да присъстваме на това събитие — каза им.
— Да, така е… — тихо се съгласи Юрий.
След което светлината угасна, просто така, а небето потъмня, сякаш някой бе завъртял ключа. Слънцето се отдалечи с невероятна скорост, засмука светлината със себе си. Небето стана тъмнокафяво, после антрацитно и накрая непрогледно черно.
Мира стоеше в мрака, притисната в Юрий и Пола. Чуваше тракането на обърканите роботи-камери. Всичко бе отнело само няколко секунди.
— Надявам се камерите да са го записали — прошепна Юрий.
— Прилича на пълно затъмнение — рече Пола. — Веднъж на Земята ходих да гледам едно такова. Беше доста вълнуващо и странно…