Мира кимна.
— Това съм го чувала. Култът на Сол Инвиктус. Един от последните велики езически богове — от Римската империя, малко преди да обявят християнството за официална религия. Не се ли разрасна отново на Земята преди Слънчевата буря?
Алексей кимна.
— В онези дни имаше цяло нашествие на гневни божества. Но Сол Инвиктус бе единственият култ, който се възприе от първите космически, особено от онези, които работеха на щита. И оттогава се разпространява непрестанно.
Бисиса си спомни за един друг бог на слънцето, който се бе намесил в нейния собствен живот: Мардук, забравеният бог на Вавилон.
— Вие, космическите, не сте като нас, нали, Алексей?
— Разбира се, че не. Как бихме могли да сме като вас?
— Затова ли ме водиш на Марс? За да сменя гледната точка?
— И не само. Там са открили нещо интересно. Нещо, което земните правителства дори не са се опитвали да търсят. Макар че сега търсят теб, Бисиса.
Бисиса се намръщи.
— Откъде знаеш?
Алексей отново придоби смутен вид.
— Баща ми работи в Световния космически съвет. Той е космолог…
Ето я постоянно разширяващата се пропаст, помисли си тя. Син космически, който шпионира земния си баща.
Но въпреки че бяха далече от Земята, Алексей отказваше да разкрие на Бисиса къде точно я водят и какво се иска от нея.
Мира стисна устни.
— Странна работа. Този Сол Инвиктус — такъв контраст от рационалното мислене на теистите.
— Така е. Но нали не смяташ, че за да надвием тези Първородни, ще ни трябва някой бог от каменната ера? — Алексей се ухили и показа големите си зъби — странно и някак първобитно изражение, окъпано в светлината на Слънцето и Луната.
Изтощена от преживяното, Бисиса се оттегли в малката си каюта. Подреди оскъдните си вещи, съблече се и легна на тясната койка.
Микроскопичните размери на помещението не я притесняваха. Беше свикнала с подобни неща в армията. Всъщност условията тук бяха много по-добри от тези в лагера на ООН в Афганистан, където бе пратена малко преди да се озове на Мир.
Помисли си, че помещенията изглеждат твърде тесни, като се има предвид общият размер на цилиндричния корпус. Имаше добра пространствена представа и рядко се лъжеше за подобни неща. Докато се унасяше в сън, промърмори на глас:
— Интересно защо палубите са по-тесни, отколкото би следвало?
— Защото стените са пълни с вода, Бисиса — отвърна един мек глас.
— Ти ли си, Талес?
— Не, Бисиса. Алексей ме нарича Макс. — Гласът бе мъжки, с едва доловим шотландски акцент.
— Макс от „Джеймс Кларк Максуел“, така ли? Ти си корабът.
— По-точно платното, което е най-умната и чувствителна част. Аз съм Легална личност (не-човек) — обясни със спокоен глас Макс. — Разполагам с пълен набор познавателни възможности.
— Алексей трябваше да ни запознае.
— Щеше да е много приятно.
— Водата в стените?
Оказа се, че е там, за да пази крехкия човешки товар от твърдото космическо лъчение — дори само няколко сантиметра вода осигуряваха изумително добра защита.
— Макс. Защо точно това име?
— Съвсем подходящо е…
През деветнайсети век шотландският физик Джеймс Кларк Максуел бе демонстрирал, че светлината може да оказва натиск — фундаментален принцип, върху който бе построен целият флот фотонни кораби. Разработките му бяха положили основата за историческите открития на Айнщайн.
Бисиса се засмя.
— Предполагам, че Максуел щеше да остане изумен, ако можеше да види докъде е довела идеята му само два века по-късно.
— Всъщност направих известни проучвания относно Максуел. Имам много свободно време. Струва ми се, че той би могъл да измисли и слънчевото платно. В края на краищата физичният принцип е изцяло негов.
Бисиса подпря главата си с ръка.
— Когато четох за Атина, изкуствения интелект на щита, се чудех какво ли е да си на нейно място. Макс, как всъщност се чувстваш?
— Често се питам как се чувствате вие — отвърна той меко. — Аз мога да изпитвам любопитство. А също и страх.