17: Бойният кораб
Джон Метернес се изкатери задъхан на мостика на „Освободител“.
— Всичко наред ли е? — попита Една.
— Да… — отвърна корабният инженер. Лицето му беше зачервено, дишаше на пресекулки. — Успяхме да натоварим магнитните бутилки и да ги свържем с корабния интерфейс, без да си взривим задниците. Всички системи са проверени, А-контейнерите бяха така добри да отговорят на запитванията ни. Да, всичко е в пълна готовност и можем да излитаме. И тъкмо навреме.
Беше едър и грубоват, четирийсетинагодишен. Потеше се толкова силно, че имаше огромни тъмни петна под мишниците. Няколко едри капчици проблясваха над горната му устна. Макар че бе достигнал до ранг втори капитан и щеше да лети на „Освободител“ като главен инженер, Джон бе излязъл в космоса късно — той беше един от онези нещастници, които така и не успяваха да се адаптират към микрогравитацията. Не че това щеше да има някакво значение, когато се задействаха А-двигателите, тъй като по време на полет „Освободител“ щеше да разполага с пълна гравитация.
Една чукна с пръст по екрана, прегледа последните няколко изречения от заповедта за действие и провери дали имат разрешение за излитане от диспечерската на Ахил.
— Стартова готовност след пет минути.
Метернес изглеждаше видимо разтревожен, широкото му подпухнало лице стана пепеляво.
— Потвърждавам.
— Сигурен ли си? Автоматичното отброяване е започнало, но ако имаш някакви възражения, бихме могли да…
— Божичко, не. Виж, всичко това ме завари малко неподготвен, не знаех, че ще стане толкова бързо. Но колкото по-скоро излетим, толкова по-добре. И без това нещо със сигурност ще се повреди, преди да се озовем в нулева гравитация… винаги става така… Либи, схемата, ако обичаш.
Големият прозорец пред тях се замъгли и гледката към Ахил и звездния фон отзад се смени с графично изображение на „Освободител“, реалновремева картина, подавана от всички датчици на Ахил и на кораба. Повечето индикатори грееха в зелено, но тук-там се забелязваха съзвездия от червеникави точки, сочещи, че все още има нерешени инженерни проблеми, въпреки че днес бе денят за старт.
Конструкцията по същество бе максимално опростена. Корабът, с дължина не повече от сто метра, разполагаше с жилищни отсеци в предната част и огромно зейнало сопло в задната. Корпусът бе натъпкан с изкопана на астероидите замръзнала вода, мръсен сняг, който щеше да служи като реактивна маса, за да задвижва кораба.
Заровен в търбуха на „Освободител“, съвсем близо до соплото, бе антиматерийният двигател.
На „Освободител“ антиматерията се съдържаше под формата на миниатюрни гранули от антиводород, вещество, което ракетните инженери наричаха В-пръчка. В момента тя се държеше във волфрамови бутилки, изолирана от нормалната материя с помощта на нематериални електромагнитни стени, които харчеха огромни количества енергия.
В-пръчката бе изключително скъп продукт. Поради склонността си да се взривява в мига, когато влезе в допир с нормална материя, антиматерията не се въргаля някъде в очакване да бъде прибрана — тя трябва да бъде произведена. Получаваха я като страничен продукт от сблъсъка на високоенергийни частици. Но дори най-мощните земни ускорители, между които и алефтронът на Луната, при това работещи постоянно, бяха в състояние да произвеждат съвсем минимални количества антиматерия. Най-сетне бе открит естествен източник на антиматерия в „поточната тръба“, свързваща луната Йо с нейния родител Юпитер, тръба от електрически ток с мощност пет милиона ампера, генерирана при преминаването на луната през магнитното поле на Юпитер.
За да се събере антиматерията, бе необходимо само да се прати космически кораб в поточната тръба и да се използват магнитни капани за улавянето на антиматерийни частици. Но тъкмо в това „само“ се криеше цялото инженерно предизвикателство.
Веднага след заповедта за старт на Една магнитните полета щяха да запулсират и да започнат да изстрелват късчета от В-пръчката към насрещен поток от нормален водород. Материя и антиматерия щяха да се анихилират и всяка частица маса щеше в миг да се преобрази в енергия. Астероидният лед щеше да се превърне в свръхнагрята пара и тъкмо тази пара, излизаща през соплото, щеше да задвижи „Освободител“ напред.
И това беше всичко, ако се изключеха сложните подробности по работата с антиматерия — „Освободител“ всъщност не бе нищо повече от парна ракета. Това, което впечатляваше, бяха характеристиките на този „двигател“. Дори несекващият котел в сърцето на всяка звезда превръща само малка част от горивната маса в енергия. Когато материя и антиматерия се анихилират, те отиват до самия край, просто не е възможно да се изстиска повече от прословутата Айнщайнова формула, където E е равно на mc на квадрат.