В резултат дори микроскопично количество антиматерия, не повече от петдесет милиграма, се равнява на еквивалента на цялата енергия, складирана на борда на някоя химична ракета, като совалката например. Ето какво правеше новия антиматериен двигател толкова привлекателен за правителствата, които държаха да разполагат със сили за бързо реагиране пред лицето на нова заплаха за нашествие срещу Слънчевата система. „Освободител“ бе толкова мощен кораб, че щеше да откара Една при К-бомбата, която бе от другата страна на Юпитер и толкова отдалечена от Земята, колкото и от астероидите, само за сто и дванайсет часа.
От друга страна, „Освободител“ би изглеждал като джудже, сравнен с някой от фотонните кораби. Но докато тези кораби представляваха само малък корпус, такелаж и платно, „Освободител“ бе монолитен къс, тояга, оръжие. Подобно на много други човешки оръжия, и той притежаваше фалическа форма, както бе отбелязал без особено чувство за хумор един наблюдател.
Тъй като с подробностите по предстартовата подготовка се занимаваше Либи, за Джон нямаше почти никаква работа. Това, изглежда, само го изнервяше повече.
— Наблюдават ни — прошепна му Една, за да го разсее.
— Така ли? Кой?
— От Ахил. Инженерите, служителите, екипажите.
Изчисти екрана и погледнаха надолу към ледената повърхност. На дока се тълпяха облечени в скафандри фигурки.
— Толкова по въпроса за мерките за безопасност — изръмжа недоволно Джон. — Какво правят там?
— Предполагам, че са дошли да гледат изстрелването на първия боен космически кораб на човечеството — отвърна Либи.
— Брей! — възкликна Джон. — Тя е права. Спомняш ли си „Междузвездни войни“ и „Стар Трек“?
Една никога не бе чувала за тези древни културни реликви.
— Всичко започва оттам — обясни Джон. — Първият боен кораб. Но не и последният, сигурен съм.
— Трийсет секунди — обяви с равен глас Либи.
— Да става каквото ще — въздъхна Джон и стисна дръжките на креслото.
„Няма връщане“, помисли си Една. Решението бе взето, тя наистина щеше да командва този кораб, още миришещ на боя и лакове, задвижван от двигател, тестван набързо и само няколко пъти, в битка срещу непознат враг.
— Три… две… едно — отброи Либи.
Някъде в търбуха на кораба магнитната примка се сви. Започна да умира материя. Ускорението притисна Една в креслото с такава сила, че въздухът излетя от гърдите й.
18: Марс
Пътуването бе към своя край.
Дори сега Алексей не позволяваше да разговарят за важни неща в кабината на „Максуел“, макар да се намираха на милиони километри от най-близкото човешко същество.
— Никога не знаеш кой може да те подслушва — обясни той. И макар че разполагаха с повече пространство, отколкото на борда на паяка, заради хартиените прегради, които не изолираха звука, Мира и Бисиса нямаха никаква възможност да се усамотят.
Никой не говореше. Атмосферата бе същата като на паяка.
След неизвестно колко време — можеха да съдят за времето единствено от постепенното смаляване на Слънцето — Марс запросветва в мрака. Бисиса и Мира втренчиха любопитни погледи през прозорците на мостика.
Приближаващият ги свят беше скулптура в оранжево-червено, с просторни петна от сивкава мъгла над северната полусфера. Сравнен със Земята, която от космоса бе ярка колкото дневно небе, Марс изглеждаше странно потъмнял, мрачен и смълчан.
Но докато се приближаваха и постепенно излизаха на орбита, Бисиса се научи да разчита този нов и непознат ландшафт. Имаше високи назъбени южни планини, исполинските планински вериги на Хелас, а на север очевидно далеч по-младите равнини на Васитас Борелис. Бисиса бе учудена от това колко е голямо всичко на Марс. Каньонната система Валес Маринерис се простираше върху една четвърт от планетната обиколка, а вулканите Тарсис бяха като огромна магмена деформация, нарушаваща формата на планетата.
Тези неща би видяла и ако бе посетила планетата през 1969. Но сега бе 2069 и марсианската атмосфера бе нашарена от яркобели облаци от водна пара. При една от обиколките „Максуел“ ги отведе съвсем близо до връх Олимп, където черен дим се издигаше от кратер, достатъчно голям, за да погълне Ню Йорк с все предградията.