Белезите от Слънчевата буря бяха съвсем забележими върху това ново лице на Марс, но същото можеше да се каже и за следите от човешка дейност. Най-голямото селище на Марс беше Порт Лоуел, екваториално сребристо петно в покрайнините на изпепелените южни хълмове. Пътища се простираха във всички посоки и по странен начин напомняха за несъществуващите марсиански канали, родени от въображението на първите земни наблюдатели на тази планета. И сред тези пътища и селища се мяркаха зелени петна — живот от Земята, процъфтяващ под стъклени похлупаци в марсианската почва.
Но Мира й посочи и други зелени райони, цял пояс, обхващащ северните равнини, сгушен в полите на Хелас, тъмно и далеч по-злокобно петно. Това вече нямаше нищо общо със Земята.
Алексей каза, че ще прекарат няколко нощи в Лоуел. Веднага щом се освободял някой всъдеход, щели да продължат на север — чак до полюса, научи тя с нарастващо безпокойство. Погледна плътния похлупак от мъгла, закрил северния полюс, и се зачуди какво ли може да се спотайва отдолу.
Прекараха цял ден в орбита около Марс, та нежният натиск на слънчевата светлина да регулира орбитата на „Максуел“. След това откъм Лоуел се приближи тумбест и тромав космически съд.
Единственият член на екипажа на совалката беше жена, някъде към двайсетгодишна. Беше стройна и крехка, облечена с яркозелен комбинезон, със слабо лице и елегантна татуировка на бузата.
— Здравейте. Аз съм Пола. Пола Ъмфравил.
Пола я погледна засмяно и Бисиса почти ахна.
— Извинете. Аз просто…
— Не се тревожете. Много хора от Земята реагират по този начин. Приятно ми е, че помнят тъй добре майка ми…
За поколението на Бисиса лицето на Хелена Ъмфравил бе едно от най-известните на всички човешки светове — не само заради участието й в първата пилотирана експедиция до Марс, но и заради забележителното откритие, което бе направила малко преди смъртта си. Пола спокойно можеше да мине за нейна двойничка.
— Не аз съм важната сега. — Тя разпери ръце. — Добре дошли на Марс! Мисля, че ще се заинтригувате от това, което ще откриете тук, Бисиса Дът…
Совалката се спускаше плавно. Пред погледа на Бисиса сбръчканото лице на Марс се превръщаше в прашен пейзаж и небето постепенно се обагряше в охрено сияние.
Пола не млъкваше — вероятно си мислеше, че така успокоява нервните пасажери.
— По правило се налага да се извинявам на земните посетители — особено ако ще пътуват за полюса като вас. Ще се спуснем на север от екватора и оттам ще продължим за полюса с наземен транспорт. Повечето обслужващи станции са разположени на „Лоуел“ или в другите бази около екватора, тъй като екваториалният пояс е бил най-лесно достъпен за първите колонисти с техните химически ракети…
Мира — очевидно се интересуваше много повече от Пола, отколкото от Марс — каза малко притеснено:
— След Слънчевата буря се насочих към астронавтиката. Хелена Ъмфравил беше моят идол — изучавах живота й. Не знаех, че има дъщеря.
Пола повдигна рамене.
— Не е имала, преди да отлети за Марс. Но е искала дете. Знаела е, че на „Аврора 1“ ще прекара месеци, окъпана в космическа радиация. Ето защо, преди да замине, оставила яйцеклетка, или някакъв друг генетичен материал. По време на Слънчевата буря го преместили в Хибернакула. А след бурята баща ми… Както и да е — ето ме и мен. Разбира се, мама няма как да знае за съществуването ми. Мисля си, че сигурно щеше да се гордее, ако имаше начин да разбере, че работя на Марс и в известен смисъл продължавам нейното дело.
— Сигурна съм, че щеше да се гордее — каза Бисиса.
Приземяването стана бързо и лесно, на площадка, изградена от нещо, което наподобяваше стъкло, може би шлифована магма. Бисиса се оглеждаше с нескрито любопитство. Това беше Марс. Отвъд равната площадка всичко бе червеникавокафяво: земята, небето, дори далечният блед диск на Слънцето.
Към тях се доближи малък автобус с изпъкнали прозорци — приличаше на играчка върху големите си меки колела. Беше боядисан в зелено, като комбинезона на Пола — „Разбира се, помисли си Бисиса, трябва да използваш зелено, ако искаш да се различава добре на червения фон на Марс“. Тя се пъхна през тесния люк, след Пола, докато Алексей и Мира товареха багажа. Автобусът с тапицираните с кожа седалки можеше да е дошъл от всяко летище на Земята.