Всъдеходът така и не се доближи до нея. Но тя се извисяваше на хоризонта — висока и невероятно тънка. Бисиса бе сигурна, че подобно причудливо и крехко образувание не би могло да съществува на Земята — беше естествен образец на марсианска архитектура.
Денят бе към края си. Залезът беше продължителен и натруфен, със слоеве бледнеещи цветове, следващи Слънцето към хоризонта. Нощното небе бе истинско разочарование, със съвсем малко на брой звезди, вероятно заради високата запрашеност на атмосферата. Бисиса потърси Земята, но и да я имаше някъде горе, не можа да я познае.
Пола й донесе храна: подлютен ориз с гъби и зелен фасул и чаша кафе с капаче. Остави я, наведе се и надзърна през прозореца.
— Какво гледаш? — попита Бисиса.
— Северния небесен полюс. Често ме питат за него.
— Имаш предвид туристи като мен?
Пола я погледна невъзмутимо.
— Марс си няма ярка полярна звезда като Земята. Но погледни нататък, към съзвездието Лебед. Най-ярката звезда е Денеб, Алфа Сигни. Проследи гърба на лебеда нагоре до Денеб и небесният полюс ще е на средата между Денеб и следващото съзвездие Цефей.
— Благодаря. Но при толкова много прах видимостта не е такава, каквато очаквах.
— Е, климатолозите казват, че Марс е музей на праха — отвърна Пола. — Не е като Земята. Нямаме дъжд, който да прочиства атмосферата, нито седиментни процеси, за да превръщат прахта в скала. Затова остава във въздуха.
„Марс е като гигантска снежна топка“, помисли Бисиса.
— Видях една арка.
Пола кимна и каза:
— Вдигната е от китайците. Поставили са паметници навсякъде, където са кацали техни ракети.
Значи огромната крехка структура бе мемориал в чест на китайците, загинали на Марс в деня на Слънчевата буря.
— Пола, изненадана съм, че дойде с мен — каза Бисиса.
— Така ли? Защо?
— Защото не знам защо се занимаваш с тази тайнствена история, свързана с полюса. Повече приляга на Алексей да участва в подобни неща.
— Доста е потаен, нали?
Двете се разсмяха. Бисиса продължи:
— Но ти ми изглеждаш по-…
— Сговорчива? — Усмивката й бе като на красива стюардеса. — Нямам нищо против да мислиш така за мен. Може пък да си права.
— Истината е, че много те бива в работата ти.
— Вероятно съм родена за нея — отвърна Пола без намек за самодоволство. — Майка ми е един от членовете на „Аврора“, за които хората си спомнят най-често — след Боб Пакстън, разбира се.
— И веднага те харесват, нали?
— Това може да се окаже и пречка. Но защо да не го използвам в своя полза?
— Права си. Което не значи, че трябва да се влачиш с нас чак до северния полюс… Сигурно се възхищаваш на майка си, нали?
Пола сви рамене.
— Не я познавам, нали така? Но как да не й се възхищава човек? Боб Пакстън идва на Марс и в известен смисъл го завладява, а след това си заминава. Но майка ми е обичала Марс. Личи си от дневника й. Боб Пакстън е герой на Земята. Но майка ми е герой тук, на Марс — нашият първи герой. — Усмивката й се върна. — Още ориз?
В марсианския здрач, в приятната топлина на кабината, Бисиса се унесе в сън на седалката.
Събуди се от потупване по рамото. Видя, че са я завили с одеяло.
Мира седеше до нея и се любуваше на изгрева. Пътуваха сред дюни, някои с височина над десет метра — замръзнали вълни, отстоящи на километри една от друга. В подножията им проблясваше слана.
— Брей, спала съм цяла нощ!
— Добре ли си?
Бисиса се намести в седалката.
— Малко съм схваната. Но предполагам, че при ниска гравитация дори седалката може да е удобна постеля. Отивам в банята и веднага се връщам.
— Ще трябва да почакаш. Алексей пак си бръсне главата.
— Е, значи ще се полюбувам на гледката.
— Тези дюни са те хипнотизирали. — Каза го раздразнено.
— Мира? Какво е станало?
— Какво да е станало? Божичко, мамо, виж само тази гледка! Там няма нищо! А ти седиш с часове и просто я попиваш.
— Че какво лошо има в това?
— Ти ме тревожиш. Видиш ли нещо странно, се лепваш за него. Направо го поглъщаш.
Бисиса се огледа. Останалите спяха. Тя осъзна, че това е първият път, когато двете с Мира са съвсем сами, след онези мъгливи дни, последвали пробуждането й в Хибернакула. Нито на паяка, нито на „Максуел“ бяха оставали само двете.