— Досега нямахме възможност да поговорим… — почна тя.
Но Мира се надигна.
— Не тук.
Бисиса посегна и я хвана за ръката.
— Стига де. Кой го е грижа, че полицията може да ни подслушва? Моля те, Мира. Имам чувството, че вече не те познавам.
Мира седна.
— Може би точно в това е проблемът. Аз също не те познавам. Откакто излезе от криокамерата… знаеш ли, мамо, изглежда, свикнах да живея без теб. Сякаш си умряла. А когато се появи, не беше такава, каквато те помнех. Ти си като сестрата, която неочаквано съм открила, но не и като майка ми. Намираш ли някаква логика в това?
— Не. Но никой не знае какво става с хората, след като ги измъкнат от Хибернакулите, нали?
— За какво искаш да говорим? Или, по-точно, откъде да започна? Минаха деветнайсет години! Половината от живота ми.
— Разкажи ми го в резюме.
— Добре. — Мира се поколеба. — Първо: имаш внучка.
Казваше се Чарли, галено от Шарлот, дъщеря на Мира от Юджийн Менгълс. В момента бе на петнадесет, родена четири години след като Бисиса бе легнала в криокамерата.
— Божичко! Значи вече съм баба?
— След като се разделихме, Юджийн заведе съдебно дело за бащинство. И го спечели, мамо. Той ги умее тези неща. Има власт, пари и слава.
— Само дето невинаги е бил стопроцентов човек, нали?
— Е, и аз имам някои успехи. Но не мога да се меря с него. Не съм като теб. Не обичам непознатото. Исках да построя дом, за мен и Чарли. Исках… спокойствие. Но така и не го получих. В края на краищата той ме отряза изцяло. Не беше трудно. Те рядко идват на Земята.
Бисиса стисна ръката й — беше студена и безчувствена.
— Защо не ми каза по-рано?
— Ами, първо, защото не попита. И ето ни на Марс! Тук сме, защото ти си прочутата Бисиса Дът. Има много по-важни неща, за които да се безпокоиш, отколкото внучка ти.
— Мира, съжалявам. Когато всичко това приключи…
— О, мамо, не ставай смешна. Никога няма да приключи — поне за теб. Но ще ти помагам — въпреки всичко. Винаги ще съм до теб. Виж, хайде стига за това. Имаше право да го знаеш. Е, вече го знаеш. — Лицето й бе напрегнато и сериозно. В очите й трепкаха зеленикави отражения.
Зеленикави?
Бисиса рязко се надигна и доближи лице до прозореца.
Под бледорозовото утринно небе утъпканите дири пресичаха равнина, оцветена в тъмнозелено.
Пола се присъедини към тях.
— „Дискавъри“. Забави, за да огледаме по-внимателно.
Всъдеходът послушно забави ход, с едва доловимо престъргване на скорости.
Мира и Бисиса се спогледаха сконфузено; Бисиса се питаше каква част от разговора им е чула Пола.
Сега вече можеше да види, че зеленото е килим от мънички растения, не по-големи от палеца й. Приличаха на кактуси с дебела кора, но имаха прозрачни участъци — прозорчета, през които да прониква слънчева светлина, предположи Бисиса, без да се губи скъпоценната влага. Имаше и други растения. Видя малки черни сфери — кълбовидни, за да задържат топлината, черни, за да я поглъщат през деня. Зачуди се дали не се оцветяват в бяло, като хамелеоните, за да не позволяват през нощта топлината да се разсейва. Но кактусите доминираха.
— Хелена е откривателката на кактусите — обясни Мира. — В навечерието на Слънчевата буря. Живот на Марс.
— Да — каза Пола. — Най-разпространеният многоклетъчен организъм, който намерихме на Марс. Подпочвените бактериални бурени и страмолитите в Хелас също са широко разпространени и имат значително по-голяма биомаса. Но прозорчестите кактуси все още са звездите на шоуто. Нарекли са ги на майка ми.
Обясни, че прозорчестите кактуси били единствените оцелели представители на отдавна отминала епоха.
Когато Слънчевата система била още млада, за един кратък период три от планетите много си приличали. Венера, Земята и Марс били топли, влажни, геологично активни. Невъзможно било да се каже на коя от трите първо е възникнал живот. Марс със сигурност пръв се сдобил с кислородна атмосфера, гориво за сложните, многоклетъчни форми на живот, милиарди години преди Земята. Но Марс бил и първата планета, която изстинала и изсъхнала.
— Това, разбира се, отнело време — стотици милиони години — разказваше увлечено Пола. — Много неща могат да се случат за стотици милиони години — представете си само, че бозайниците са запълнили екологичната ниша, опразнена от динозаврите, преди по-малко от шейсет и пет милиона години. Марсианците са имали достатъчно време да усъвършенстват техниките си за оцеляване.