Корените на кактусите се заравяли дълбоко в замръзналата скала на Марс. Те не се нуждаели от кислород, а подхранвали ледниковия си метаболизъм с водород, освобождаван при бавна реакция от вулканичните скали, в които се съхранявали микроскопични количества заледена вода. По такъв начин те и предците им оцелели милиони години.
— Винаги има периоди на вулканична активност — продължаваше Пола. — Изригванията от кратера Тарсис уплътняват атмосферата на всеки няколко десетки милиона години. Кактусите израстват, разпространяват се, после изпадат в летаргия, оцеляват като спори — и така до следващия цикъл. А после Слънчевата буря предизвиква истински дъжд с истинска вода. Атмосферата остава плътна и влажна достатъчно дълго, за да пробуди кактусите от състоянието на летаргия. Знаете ли, биолозите твърдят, че те са наши далечни роднини. Вярно, имат различен тип ДНК. Плюс различни комбинации от бази — шест вместо четири — и различно кодиране. Същото важи за марсианската РНК и белтъците, които не са съвсем като нашите. За аминокиселините учените все още водят спорове. Но все пак това са ДНК, РНК и белтъци — същият комплект, какъвто познаваме от Земята.
Марс бил още млад в периода на масивното бомбардиране, когато останките от яростното създаване на Слънчевата система се удряли в новите светове. Благодарение на тези сблъсъци огромни количества материал от повърхността били прехвърляни на други планети. И този материал съдържал живот.
Бисиса погледна издръжливите кактуси и каза:
— Значи те са наши братовчеди?
— Но по-далечни, отколкото която и да било земна форма на живот. Последните значителни прехвърляния на биомаса са били толкова отдавна, че окончателното кодиране на ДНК все още не е било завършено и на двата свята. Но връзка все пак има — достатъчна, за да бъде използвана.
— Използвана? Как?
Пола протегна ръка към екрана и на него се появиха изображения, показващи как учените в „Лоуел“ търсят начин да въведат марсиански гени в земни растения. И как успяват да получат нови видове растения, нито чисто земни, нито съвсем марсиански, способни да растат извън херметизираните куполи на колониите и същевременно да осигуряват храна за хората — като при това отделят кислород в атмосферата. Според някои биолози това било полезен начин за тераформиране, първата стъпка към превръщането на Марс в земеподобна планета. Съществувала дори научна група, обединена под лозунга: „Всички тези светове ни принадлежат“.
— Радвам се, че видяхме кактусите — завърши Пола. — Бисиса, за теб е важно да го знаеш.
— Защо?
— За да разбереш това, което са открили на полюса.
— Нямам търпение — намеси се суховато Мира.
— А аз нямам търпение да чакам повече Алексей — тросна се Бисиса. Надигна се от седалката и одеялото се свлече на пода. — Алексей? Няма ли да свършваш вече?
„Дискавъри“ продължаваше да се носи из равнината, километър след километър като кибернетичен стахановец. По обед излязоха от зеления пояс и продължиха из скучна, еднообразна пустиня.
Всеки следващ ден слънцето се спускаше все по-ниско. Накрая се закова за хоризонта и денем небето бе озарено от бледото му сияние.
Бисиса знаеше причината за това. Марс бе наклонен спрямо оста си, също като Земята, през зимите северният полюс сочеше встрани от слънцето и докато се движеха към него, те навлизаха в дванайсетмесечната арктична нощ. Различното на Марс бе бързината, с която настъпваше промяната и с която се редяха ширините. Бисиса имаше усещането, че се придвижва по повърхността на малък объл свят, като мравка, която пълзи по портокал.
При един от залезите забелязаха скупчени над северния хоризонт облаци.
Призори вече бяха под тях. Полярният похлупак бе достатъчно плътен, за да закрива всички звезди освен най-ярките. Денеб и небесният полюс се изгубиха.
По обед заваля сняг.
20: „Освободител“
— Теа, отне ни само пет дни да прекосим Слънчевата система. Помисли си само! А сега ни остават броени часове преди К-часа, момента за срещата ни с бомбата…
„Освободител“ притежаваше масата и приблизителните размери на старите носители „Сатурн V“. Но докато по-голямата част от масата на „Сатурн“ щеше да изгори и да бъде изхвърлена за минути, като остави корпуса да се носи без тяга през останалата част от полета, главният двигател на „Освободител“ щеше да поддържа пълна гравитация и тяга в продължение на дни, дори седмици. По такъв начин корабът беше в състояние да следва права като стрела траектория от едната Ю-линия до другата: от Троянската база до мястото, където се намираше бомбата. Пътят му щеше да е странно изключение в свят, където повечето тела описваха кръгови или елипсовидни орбити.