— Юрий, не мога да определя акцента ти — неочаквано го прекъсна Мира.
— Майка ми е била рускиня, както показва малкото ми име, а баща ми ирландец — като фамилията. Аз съм гражданин на Ирландия и следователно — на Евразия. — Той се засмя. — Но тук това не значи почти нищо. Отдалечиш ли се от Земята, всичко се обърква. — Той се обърна към Бисиса. — Вижте, госпожо Дът…
— Бисиса.
— Бисиса. Зная, че сте дошли тук заради онова нещо в Изкопа.
Бисиса погледна Мира. Какво нещо? Какъв изкоп?
— Но трябва да ви разкажа с какво се занимаваме тук всъщност. — Той прокара ръка по прозрачната стена. Линиите отзад бяха бледи, с неравна ширина и различна оцветка. Наистина приличаха на баркод или спектрограма.
— Погледнете това. То е причината да дойда тук. Тази картина пресъздава най-сложния подпочвен образец, който успяхме да извадим.
— Леденото ядро на Марс — каза Мира.
— Именно. Започнахме сондажа направо тук, от върха на купола, и слязохме на дълбочина два километра и половина — Ханс Крийчфилд много се гордее със сондажното си оборудване. Щяхме да стигнем и по-дълбоко, ако не беше проклетата Слънчева буря. — Той поклати глава. — Много жалко, наистина.
Мира също докосна стената.
— Можете ли да го интерпретирате, както правят с образците на Земята?
— Разбира се. Шапката е нараствала слой по слой, година по година. Всеки слой е като снимка на условията на онова време — климат, прах, космически лъчения… Също като на Земята. Разбира се, подробностите тук са различни. В Гренландия средният годишен снеговалеж е десет сантиметра. Тук остатъчният слой от ледена вода е по-малко от една седма от милиметъра годишно. Погледнете тук. — Той стана и показа мястото, където разноцветната лента на стената свършваше. — Това е върхът на отрязъка, където са най-пресните, най-скорошни слоеве. Горната част от пробата е взета от екипажа на „Аврора“ преди Слънчевата буря. Един сантиметър отговаря на десетилетия. Тези фини кафеникави ивици — той ги посочи с пръст — са от времето на големите прашни бури. А това тук съвпада с пристигането на „Маринър 9“ на орбита през 1971, когато цялата планета е била обгърната от гигантски прашен облак…
Събитията от различните марсиански епохи съответстваха на различните нива в пробата. Само на десетина сантиметра по-надолу можеха да се открият следи от радиация, свързани с избухването на свръхнова преди хиляда години. На метър по-надолу имаше уталожени останки от гигантски метеорити, удряли планетата преди десетки и стотици хиляди години, през различните астрономически цикли на Червената планета, когато полюсът е бил наклонен под друг ъгъл.
— В този марсиански лед има дори следи от Земята — продължаваше Юрий. — Метеорити, изхвърлени от нашата родна планета, също както метеорити от Марс са достигали Земята. — Той се засмя. — Все още търсим следи от убиеца на динозаврите.
Мира го гледаше внимателно.
— Обичаш си работата, нали? — Бисиса си помисли, че долавя в гласа й завист. Дъщеря й открай време се увличаше по мъже с мисия в живота, както беше с Юджийн Менгълс.
— Ако не я обичах, щях ли да стоя затворен в този леден ковчег? Но сега сондажите са прекратени. След това, което намерихме под леда, вече никой не се интересува от тях. От ледената шапка, от скалната сърцевина. Всичко това мина на заден план.
— Много жалко. — Бисиса поклати глава.
Той се засмя огорчено.
— Вината не е твоя.
— Добре де, какво сте намерили? — попита нетърпеливо Мира.
— Съвсем скоро ще разберете. Ако сте приключили тук, ще ви отведа на военния съвет.
22: Приближаването
„Освободител“ се носеше право към К-бомбата — беше като копие от огън и лед. Една Фингал и Джон Метернес на мостика бяха със скафандри.
Макар бомбата все още да не бе различима с невъоръжено око, те „виждаха“ гравитационната й следа, възела от магнитна енергия и мъглата частици, която изпускаше, докато се носеше из Слънчевата система.
— Точно както предсказа професор Карел — докладва Джон, докато преглеждаше данните на екраните. — Същият спектър като от изпаренията на микроскопична черна дупка. Без съмнение това е космическа аномалия…