— Виж там — прошепна Една и посочи прозореца.
К-бомбата беше мехур от изкривена звездна светлина, капка вода, търкаляща се по повърхността на небосвода. Дори само като я гледаше, Една настръхна.
— Това е Око — каза Джон. — Сфера с диаметър сто метра, отразяваща всичко наоколо. Виждам всички класически признаци — изкривената геометрия, аномалните Доплерови премествания на повърхността. Радиационният спектър обаче не съвпада напълно с този на Очите, открити при Троянските планети по времето на Слънчевата буря.
— Значи това нещо е просто наблюдател. Мен ако питаш, го знаехме предварително.
— Разстояние до обекта — пет километра — докладва Либи.
Една погледна Джон. Макар да се бе изкъпал само преди половин час, лицето му отново бе обляно в пот.
— Готов ли си?
— Както никога досега.
— Придържаме се към предварителната стратегия. Либи, чу ли ме? Четири разминавания. И ако нищо не се промени…
— Обръщаме към къщи — прекъсна я Либи. — Точно както се упражнявахме. Три километра до максимално приближение. Една?
— Да, Либи?
— Вече сме в историята.
— О, Боже! — прошепна Джон.
23: Изкопът
Четиримата обитатели на базата, плюс Бисиса, Мира и Алексей, седяха в кръг на столове и кашони във Втора консерва, хотел „Марс-Астория“. Пола изглеждаше адски недоспала.
И тук, на северния марсиански полюс, под дебело покривало от въгледвуокисен сняг, на възможно най-отдалеченото и сигурно място, което човек би могъл да намери в Слънчевата система, Бисиса най-сетне узна истината.
Алексей, изглежда, изпитваше облекчение, че най-сетне може да сподели онова, което различни фракции на космическите бяха научили от свои източници — че нещо непознато и враждебно приближава вътрешната Слънчева система.
— Нарекли са го К-бомба. Засега предполагат, че е пратена от Първородните, за да ни създава неприятности. Флотът е изпратил някакъв кораб, който да се опита да я спре. Възможно е и да успеят. Но ако се провалят…
— Имате свой план.
— Точно така.
Бисиса ги огледа: всичките бяха много по-млади от нея и Мира, но в края на краищата расата на космическите бе млада по принцип.
— И защо тази потайност? Очевидно вие сте една от тези фракции. Тичате насам-натам, криете се от земните полицаи. Забавлявате се, нали? Имате ли водач?
— Да — отвърна Алексей.
— Кой?
— Все още не можем да ти кажем. Не е някой от нас обаче.
— И ме доведохте тук заради нещо, което сте открили под леда?
— Именно.
— Ами покажете ми го.
Грендъл Спет, астробиолог и лекар на базата, я погледна и каза:
— Току-що пристигнахте. Не искате ли да си починете?
Бисиса се намръщи.
— Почивах си цели деветнайсет години и пътувах няколко седмици. Да тръгваме.
За да стигнат Изкопа, първо трябваше да облекат скафандри.
Върнаха се в Консерва номер шест и през нея се спуснаха до малък купол на повърхността. Тук Бисиса, Мира и Алексей трябваше да си свалят комбинезоните. Въпреки че в купола беше топло, при мисълта за свирепия студ зад тънката стена Бисиса потръпна.
Доктор Грендъл я прегледа набързо.
— С изключение на пораженията от двете десетилетия, прекарани в Хибернакула, организмът ви е в отлично състояние.
— Благодаря.
Намазаха кожата й със специален крем. Предстоеше й да облече „биотрико“ — плътно прилепнала долна дреха, която щеше да държи под постоянно наблюдение биометричните й показатели по време на прехода. Отгоре се нахлузваше подскафандър, яркозелен и също прилепнал, заедно с шлем, обувки, ръкавици и малка раница. Грендъл й обясни, че всъщност това си е истински скафандър, напълно херметизиран, благодарение на притискането на еластичната тъкан, който може да й помогне да остане жива в продължение на минути, дори на часове, в случай на авария, утечка на модула например.
Но този подскафандър бе само вътрешният слой на двойно изолиращата система. Издокарана с него, тя трябваше да се пъхне в един от външните скафандри, които бе кръстила на капитан Ахав.
Заведоха я през тесен люк в стената на купола: през него се влизаше в скафандъра, фиксиран от външната страна на модула. Помогнаха й да пъхне първо краката, после и ръцете в ръкавите, накрая торса и главата. Лицевото стъкло бе замъглено. Скафандърът бе изработен от твърди сегменти, усещането бе сигурно като да се пъхаш в рицарска броня. Но скафандърът, изглежда, й помагаше, като се нагаждаше леко към нея, и веднага щом се озова вътре, тя чу тихото жужене на сервомоторите. Най-трудно се оказа да вмъкне шлема през отвора, без да го закачи, и след това да свърже интерфейса му с този на по-големия шлем на скафандъра.