— О, млъквай, Пети, голям си досадник! — тросна се Юрий. — Бисиса, моите извинения. Нашите електронни помощници са истинско чудо на техниката. Само дето понякога това по-скоро пречи, нали? Особено сред такава красота.
Мира се огледа изненадано и попита скептично:
— Красота?
— Да, красота — поне за един глациолог. Съжалявам, че не живея в една мирна вселена, в която да мога да се отдам изцяло на страстта си.
Приближиха двайсетметров купол върху леда. Стените му леко потрепваха — куполът всъщност беше палатка, изопната върху твърдо скеле. В основата й бе монтиран малък въздушен шлюз, през който започнаха да преминават поединично.
Това беше сондажната кула, любимата рожба на Ханс Крийчфилд, който помогна на Бисиса да се пъхне в шлюза.
— Всъщност това не е истински шлюз, а ПМЗ бариера. Вътре поддържаме леко отрицателно въздушно налягане, така че ако се получи утечка, ще засмучем газ от външната атмосфера, вместо балонът да се спука. Налага се да опазваме микроорганизмите, открити при дълбоко сондиране — дори от тези форми на живот, на които се натъкваме на по-малка дълбочина. И освен това да ги пазим от нас и обратното. — Говореше с комична смесица от холандски и тексаски акцент. Може би беше гледал прекалено много стари филми.
Спряха под яркото флуоресцентно осветление, което озаряваше хлътналите стени на купола. Макар и неработеща, сондажната кула имаше внушителен вид — метално скеле, опряно върху масивна платформа от марсианско стъкло. Ханс й съобщи набързо общите характеристики: тегло трийсет тона, мощност петстотин киловата. Дължината на сондажната намотка бе пет километра, повече от достатъчно, за да достигне основата на ледената шапка. Имаше и компресор, който непрестанно изпомпваше течност в сондажния отвор, за да му попречи да се запуши при постоянното местене на ледените пластове — използваха течен въглероден двуокис, кондензиран от марсианската атмосфера.
Ханс започна да се хвали с техническите предизвикателства, пред които се изправяли сондажниците: необходимостта от нови видове смазочни масла, начинът, по който движещите се части се снаждали при ниско налягане.
— Ключът е в термичния контрол. Налага се да действаме много бавно — не бива да позволяваме температурата долу да се покачва. Първо, защото ако ледът се разтопи, водата ще се смеси с течния въглероден двуокис и тогава сме загазили здравата. Ще се чуе едно яко бум. На „Аврора“ е имало малка сондажна кула, с която са дълбали до няколкостотин метра. Моето бебче е първата истинска сондажна кула на Марс…
— Достатъчно за екскурзоводна обиколка — прекъсна го Юрий.
Мира се приближи до сондажната платформа.
— Тук има отвор, в който не виждам течност. Май стените са облицовани с ръкав?
Юрий кимна.
— Това е първият сондажен отвор, който направихме. От радарните проучвания знаехме, че отдолу има нещо. Щом стигнахме до него, се свързахме с „Лоуел“ и поискахме разширяване на бюджета с цел поставяне на постоянен ръкав. След това изпомпахме сондажната течност…
— И пуснахме втора сонда, успоредно на първата — намеси се Ханс. — Отначало пратихме долу камера и други датчици. А след това… — Той се наведе и повдигна един капак. Под него имаше отвор с диаметър около два метра, с монтирана вътре подвижна платформа, управлявана само с една ръчка.
Беше ясно за какво служи.
— Елеватор — кликна Бисиса.
Юрий кимна.
— Именно. Часът на истината. Ние с теб, Бисиса. И Алексей, и Ели, и Мира. Ханс, ти оставаш горе. И ти, Грендъл. — Юрий стъпи на платформата. — Нещо против, Бисиса? Дойде твоят звезден миг.
— Искаш да се спусна с това нещо? — попита невярващо Бисиса. На два километра надолу в леда, през този ваш Изкоп?
Мира я улови за ръката, но тя едва я почувства през дебелите ръкавици.
— Не си длъжна да го правиш, мамо. Още не са ти казали какво са открили долу.
— Повярвай ми — намеси се възбудено Алексей. — Най-добре да го видиш с очите си.
— Добре, да приключваме — рече Бисиса и стъпи на платформата, като се мъчеше да не издава страха си.
Бяха се скупчили с лица един към друг и гърбове към стените. Металната платформа изглеждаше претрупана, най-вече заради обемистите скафандри.