Това бе първият път, в който Ели се обръщаше към Бисиса. Имаше странен маниер на разговор — без да поглежда събеседника в очите, с непрестанни усмивки и мръщения и натъртвания на неподходящи места. Очевидно бе от онзи тип свръхинтелигентни хора, които съчетават интелекта със сложни психологични проблеми. Напомняше на Бисиса за Юджийн.
Лунният алефтрон бе най-мощният ускорител, построен от човечеството. Използваха го за изследвания върху дълбоките структури на материята, като ускоряваха частици една срещу друга при скорости, близки до тази на светлината.
— Успяхме да достигнем плътност на масата и енергията, надхвърлящи тази на Планк — тоест, когато квантовите механични ефекти разкъсват тъканта на пространство-времето.
— И какво се случва тогава? — попита Мира.
— Създава се черна дупка. Съвсем малка, по-тежка от всяка фундаментална частица, но по-малка от нея. Разпада се почти веднага и отделя рояк екзотични частици.
— Прилича на радиацията от Окото — предположи Бисиса.
— И какво общо имат черните дупки с Окото? — упорстваше Мира.
— Ние смятаме, че живеем във вселена на множество пространствени измерения — искам да кажа повече от три — отвърна Ели. — Космосът ни се опира в други пространства, по-висши от нашето, като страници на книга. Или по-точно казано, това е нещо като изкривена компактификация… уф, няма значение. Та тези по-висши измерения определят нашите фундаментални физични закони, без да имат директно въздействие върху света ни — чрез електромагнетизъм или ядрени сили. Това може да става единствено по пътя на гравитацията. Ето защо правим черни дупки на Луната. Черната дупка е гравитационна аномалия, която съществува както в нашия свят, така и в по-висшите измерения. Като изследваме нашите черни дупки, ние можем да изучаваме и тези измерения.
— И смятате — каза Бисиса, — че Очите имат някаква връзка с другите измерения?
— Има логика, нали? Отдалечаваща се повърхност, която същевременно не се движи. Аномална геометрия, построена върху друго уравнение за пи. Всичко това някак си не се вписва в нашата вселена…
„Също като теб“, помисли си малко злобничко Бисиса.
— Може би Окото е проекция от друго място. Като пръст, който притиска мехур с вода — ако живееш във вселената отвътре, ще виждаш кръг, но в действителност това е само напречно сечение на много по-сложен обект от по-висше измерение.
Нещо подсказваше на Бисиса, че Ели е права. Във всичко това имаше някаква сложна и неуловима връзка. Окото беше крайната точка, рецепторът, който водеше към нещо много по-голямо.
— Но какво търси това Око тук? — попита Мира.
— Според мен е попаднало в капан — отвърна Ели.
Корабът се доближи до К-бомбата за втори път. Дълбоко в недрата на двигателя антиматерия и материя се анихилираха ентусиазирано и през соплото бликна поредната струя свръхнагрята пара.
В точката на максимално сближение корабът зави, все още с включен двигател, така че бликащите газове да обгърнат огледалната сфера. Това беше първото относително враждебно действие — щеше да е достатъчно да избие всяко човешко същество, озовало се върху сферата.
Двигателят се изключи и корабът продължи да се носи по инерция.
— Никакви видими последствия — докладва незабавно Джон.
Една го погледна.
— Продължавай наблюдението. Всъщност резултатът е повече от ясен. Какво сега, ще използваме оръжията, така ли?
Окончателното решение бе предоставено на екипажа. Сигнал до Троянската база и обратно щеше да отнеме четирийсет и пет минути, опит за комуникация със Земята — много повече.
Джон повдигна рамене. Лицето му лъщеше от пот.
— Заповедите ни са съвсем ясни. Не засякохме реакция на К-бомбата при приближаване, видяхме да унищожава нашата безобидна сонда, нямаше реакция и на обстрела с изгорели газове. Нищо чудно да не успеем да се доближим още веднъж. Трябва да действаме.
— Либи? — Официално изкуственият интелект на кораба имаше офицерски ранг и като такъв — право на мнение при решаването на всички въпроси.