— Съгласна съм с анализа на господин Метернес.
— Ясно.
Една извади от джоба си сгъваем екран, разгъна го на пулта пред себе си и той светна веднага щом установи интерфейсна връзка със системите на „Освободител“. Като използваше виртуалната клавиатура, Една въведе личния си код и се наведе напред, за да може екранът да сканира идентификационната й татуировка. Доволен от всичко това, мекият екран засия в зелено.
— Готови за трето сближаване — каза Либи.
— Действай.
След трийсет секунди А-двигателят се включи отново и „Освободител“ се превърна в пламтяща кибритена клечка, понесла се през космоса. Този път ускорението бе по-силно и скоро достигна две g. Пет секунди преди максимално приближение Една натисна едно копче на мекия екран.
Изстрелването на термоядрената бомба предизвика поредното разтърсване на корпуса, не по-силно от това на двете малки сонди.
Щом се отърва от оръжието си, „Освободител“ се отдалечи с нарастваща скорост.
Бисиса завъртя озадачено глава.
— Как е възможно да уловиш в клопка обект, съществуващ в четири измерения?
— В триизмерна клетка — отвърна Ели. — Гледайте. — Беше прикачила молив към плътния ръкав на скафандъра. Откачи го, приближи го до Окото и го пусна.
Моливът изхвърча нагоре и се удари в тавана на камерата.
— Какво е това? — попита Мира. — Магнетизъм?
— Не е магнетизъм. Гравитация. Ако Окото не ни пречеше, бихте могли да ходите по тавана. С главата надолу! Окото е обгърнато с гравитационна аномалия, несъмнен артефакт, също като самото него. Нещо повече, успях да засека наличието на невидима структура — гравитационно поле, което би могло да съдържа информация…
Юрий се усмихна.
— Ха! Представете си, да речем, двуизмерно същество, живеещо в плосък гьол, което улавя натопения в гьола пръст. Обгръща го и дърпа силно, не го пуска да се измъкне. Тази гравитационна структура може да е аналог.
— Какво според вас се е случило тук? — попита Бисиса.
— Смятаме, че е имало марсианци — каза Юрий. — Много отдавна, в далечни времена, когато нашите предци са били още лепкава слуз. Не знаем нищо за тях. Но са били достатъчно шумни да привлекат вниманието на Първородните.
— И Първородните са ги ударили — прошепна Бисиса.
— Да. Но марсианците са се съпротивлявали. Успели са да създадат това. Гравитационна клопка. И са уловили това Око. И то е останало тук още оттогава. От много далечни времена.
— Бисиса, опитахме се да използваме прозренията ви — допълни Ели.
— За какво говорите?
— Докладите ви от Мир и пътуването обратно към Земята. Вие смятате, че Окото функционира като портал, поне от време на време. Нещо като пространствен тунел. Ето защо решихме да експериментираме. С помощта на електромагнит, демонтиран от остарял ускорител, пратихме на Окото част от собствените му продукти. Като ехо на това, което някой ви казва.
— Опитали сте се да пратите сигнал през Окото?
— И не само това. — Ели се засмя. — Получихме обратен сигнал. Равномерно пулсиране в продуктите на разпад. Подложихме го на анализ. Бисиса, то наподобява сигнала „заето“ на един определен стар модел клетъчен телефон.
— Божичко! Моят телефон, в храма! Пратили сте съобщение на моя телефон на Мир!
Ели се засмя.
— Наистина забележително техническо постижение.
— Защо не го съобщихте на Земята? — попита Мира.
— Може би ще го направим — отвърна уморено Алексей. — Но в този момент, ако ни намерят, вероятно ще ни арестуват, а Окото ще откарат в Ню Йорк, на площада пред сградата на ООН, като военен трофей. Необходим ни е по-изобретателен отговор.
— И затова съм тук — въздъхна Бисиса.
Ускорението беше свирепо.
Една и Джон не можаха да видят взрива, тъй като датчиците на „Освободител“ бяха или изключени, или насочени навътре, а прозорците на мостика бяха затъмнени. Залепена за облегалката на креслото, докато чакаше експлозията, Една неволно си спомни тренировъчните симулации на самоубийствени мисии от времето на Студената война, когато пилотите е трябвало да могат да управляват изтребители D4 над вражеска територия при скорост триста възела, да хвърлят прикачената отдолу атомна бомба и да се опитат да надбягат взривната вълна, като изстискат от машината мощност, каквато конструкторите въобще не са залагали. Сегашният полет предизвикваше сходно усещане — въпреки че, колкото и парадоксално да изглеждаше, тя беше в много по-голяма безопасност от онези герои, обречените пилоти от шейсетте години на двайсети век. Във вакуума на космоса няма ударни вълни, които да надбягаш, атомните оръжия нанасят далеч по-големи поражения в атмосферата.