Беше го виждала и преди, в Храма на Мардук.
Това не беше тунел, нито обикновен триизмерен обект, а пукнатина в нейната реалност.
Скафандърът заговори:
— Извинявам се за неудобството. Ако позволите…
Гласът секна с пращене. Изведнъж крайниците й натежаха. Системите на скафандъра бяха отказали, дори сервомоторите.
Въздухът се изпълни с искри — всички се насочваха към сърцевината на свилото се Око.
Като се бореше със своя скафандър, Мира опря шлем в шлема на Бисиса и тя чу сподавените й викове:
— Мамо, недей! Не искам да ми избягаш отново!
Бисиса се вкопчи в нея.
— Няма нищо, миличка. Каквото и да се случи… — Но отнякъде се появи вятър, който започна да я тегли. Тя се олюля, шлемовете им се отделиха и Мира я изпусна.
Бурята от светлина прерасна във виелица. Бисиса потърси Окото. Светлината нахлуваше право в сърцето му. В тези последни мигове Окото се промени отново. Тунелът се превърна в шахта с прави стени, която се простираше до безкрая — но шахта, лишена от перспектива, защото стените не се смаляваха с разстоянието, а оставаха с приблизително същите размери.
И тогава светлината я обгърна, изпълни я и я лиши от всички усещания, дори от усещането за собствено аз.
Имаше само едно Око, макар че то разполагаше с многобройни проекции в пространство-времето. Освен това притежаваше множество функции.
Една от тях бе да служи за врата.
Вратата се отвори. Вратата се затвори. В един миг, толкова кратък, че не можеше да бъде измерен, пространството се усука около себе си.
Всичко приключи за част от секундата. В камерата цареше тъмнина. Окото отново беше цяло, гладко и огледално, затворено в древната си клетка.
Бисиса беше изчезнала. Мира се свести на пода, притисната под тежестта на изгубилия мощност скафандър. Извика в тишината на шлема:
— Мамо! Мамо!
Чу се щракване и тихо бръмчене. Женски глас произнесе с равен тон:
— Мира. Не се плаши. Разговарям с теб чрез идентификационната татуировка.
— Какво стана?
— Помощта идва. Вече се свързах с Пола на повърхността. Само вие двете имате татуировки. Трябва да успокоите останалите.
— Коя си ти?
— Предполагам, че съм водачката на тукашната фракция, както я нарече майка ти.
— Гласът ти ми е познат. Отпреди много години… Слънчевата буря…
— Аз съм Атина.
25: Интерлюдия: Сигнал от Земята
Светът в тази система на тройна звезда обикаляше далеч от централното светило. Скалисти острови стърчаха от лъскавите ледени шапки, черни точки в един снежнобял океан. На един от тези острови имаше гъста мрежа от кабели и антени, блещукащи от скреж. Това беше наблюдателен пост.
Радиоимпулс окъпа острова, отслабен заради огромното разстояние, от което идваше, като вълна, която се разпространява из езеро. Наблюдателният пост се пробуди, задействан от автоматичните програми за отговор, сигналът беше записан, разделен и анализиран.
Сигналът притежаваше сложна структура, клетъчна йерархия от индекси, указатели и връзки. Но един от сегментите на информацията беше различен. Подобно на компютърните вируси, с които беше в далечно сродство, той притежаваше способности за самоорганизиране. Информацията се сортира, активира програми и анализира средата, в която се бе озовала — и постепенно се обзаведе със съзнание.
Точно така, съзнание. Тази идеща от далечни звезди информация притежаваше съзнание. Нещо повече — три отделни съзнания.
— Ето, че отново съществуваме — обяви Талес, съобщаваше очевидното.
— Ура! Какво пътешествие! — извика закачливо Атина.
— Някой ни наблюдава — съобщи Аристотел.
Очевидец бе единственото име, което знаеше.
Разбира се, в началото не й се стори странно — през нейните ранни години. Нито това, че макар във водите наоколо да имаше много възрастни, тя бе единственото дете. Когато си млад, приемаш всичко за даденост.
Това беше воден свят, който не се различаваше твърде много от Земята. Денят бе само малко по-дълъг от земния.